Яна Язова
Бенковски (91)

5. Душанцалията

Това бе Тодор Душанцалията, избран като Найден Попстоянов с вишегласие за депутат на Копривщенския частен революционен комитет. Чуждоземното в неговото облекло бе туй, че той току-що го бе донесъл от египетска Александрия, в която бе живял цели осем години. В своята родна Копривщица той се завръщаше за първи път. Само преди десетина дни бе донесъл за Великден богати подаръци на сестра и стари родители.

Тодор Душанцалията се бе завърнал от Египет възмъжал, хубав и забогатял — един нов копривщенски чорбаджия.

Щастието никога не лети само. Около богатството, славата, успеха лети и любовта. Тя се прави невидима, но при първо вдигане на погледа, при първо оглеждане явява се изневиделица пред очи.

И да не я е повикал щастливецът, тя скоро ще го намери и ще му се обади. Цветето най-добре цъфти в градина, птиците най-хубаво пеят на слънце.

Нямаше нищо чудно в това, че току-що дошел в Копривщица, Тодор Душанцалията се бе намерил вече обречен и сгоден за една от ония млади и хубави копривщенки, заради които родното му място носеше такова име.

Когато любовта сви добро гнездо в душата на младия и хубав Душанцалия, между приятни за окото украси, донесени от Египет, усладена от източни лакомства, потънала в пуховете на изобилието и охолството, в Копривщица всички познати хубави домове с еркери над високи зидове и големи сводести порти бяха обречени вече да се превърнат в развалини. Вместо украси от злато и сребро, в тях денем и нощем се лееха куршуми от олово и пълнеха фишеци с барут. Вместо прежните лакомства печеха се сухари за време на гладуване. Богатствата на живота се продаваха, за да се набавят оръжия на смъртта. Говореше се за борба и за смърт, както някога бяха говорили за любов и семейни забави.

Сам Тодор Душанцалията не можеше да повярва, че връщайки се у дома, наистина бе попаднал тъкмо на едно чуждо и непознато място.

Напълно почтен и изправен пред турските власти, за които вярваше, че трябва да държи сметка, той дори и не помислюваше, че влизайки в Копривщица, бе престъпил вече границите на една друга, невидима власт, много по-могъща от властта на турците, която се разпореждаше със своите граждани на живот и на смърт. Нейните права бяха неотменими, защото даваше срещу подчинението на поданиците си своя живот, а изискваше да й се отвърне със същия страшен залог. Границите й бяха божествени, защото срещу всички земни блага обещаваше нещо небесно — свобода! Възможности имаше, каквито нито една земна власт не бе имала! Подчинението на нейните граждани се диктуваше от любовта към отечеството, а неподчинението на нейните закони се наказваше от съвестта, наказанието на която никой никога и никъде не можеше да избегне.

И тъй Тодор Душанцалията бе прекрачил в държавата на тази власт и тозчас бе съгледан от две очи, които денонощно бдяха от нейни връх като сокол от наблюдателница.

Прелетната птица, която весело се завръщаше в родното си гнездо от Египет, веднага бе зърната от Тодор Каблешкова.

Между двамата била последвала някаква среща. Кога, къде? Тодор Душанцалията е трябвало набърже да научи, че освен видимия свят, тоест старото гнездо в родното му селище, което подир осем години идел да види със синовна преданост, на същото място имало друг свят, невидим, който се надигал в този момент от петвековно робство за борба на живот и смърт, и той трябвало да има към него наум синовния си дълг!

Че освен любовта към жената, сестрата, родителите и дома има по-висша любов — любовта към отечеството!

Че всички придобити за живот блага са нищожни, ако не са сложени пред отечествения олтар!

Че всяко богатство е пръст от гроб, ако не служи на общата борба!…

Тодор Душанцалията чул тия ми, а историята разправя, че той ги още и разбрал твърде добре направил каквото се искало от него. Ако неговото име остана да се помни, записано с буквите на народната признателност и любов в ония страници, които се отварят само за избраните хора и големи дела, то показва, че това, което бе сторил Тодор Душанцалията, не е било нещо обикновено.

Придобил в чужбина сили и младост, той бе стъпил в своето родно място, за да придобие в него своето мъжко достойнство. Любовта към жената, която неговата младост жадуваше да придобие като заслужена награда за своята хубост, трудолюбие и доброта, се бе превърнала от неговото мъжко достойнство в любов към родината. Бе дошел, за да получи, а се видя приготвен да даде. Тук трябваше да дойде той, за да научи, че да вземеш любов е радост, а да дадеш живота си от любов — наслаждение.

Богатствата, с които се гордееше и носеше със себе си, като залог за лично щастие, тук бяха придобили истинските си стойности. Общото въодушевление, което бе обхванало наоколо му всички умове, намери неговия млад ум готов бързо да схване и разбере истината, че жертвата е най-голямата ценност.

Че това, което носеше със себе си за украса на своя дом и накит за любима жена, щеше да ръждяса и да се претопи от огън, крадци ще го отнесат, молци ще го разядат и мухъл ще го развали, но жертва, сторена пред олтара на отечеството, никаква вреда не можеше покътна през вековете.

Че стари родители, сестри, мила съпруга и ненагледни рожби — всичко ще погине по своя ред, само стореното в името на любовта към отечеството ще пребъде.

Без да има пред очи велики люде, които със своите примери запълнят страниците на историята, този копривщенин, който никога не бе учил история, а само науката на труда и печалбите, вдигна каквото бе припечелил за осем години в Египет, за да го положи скромно като дар пред олтара на отечеството. Прости се с роднини и близки, при които бе дошел да започне мирен живот, за да се присъедини към чужди размирни хора и да се нарече техен брат.

Попаднал в Оборище като депутат на Копривщенския частен революционен комитет, замаян още от великата тази народна стихия, в която, увлечен тъй ненадейно, бе станал вдъхновен борец, Тодор Душанцалията чу протеста, изказан от Иван Соколов срещу пълномощното, и биде поразен от резките му, невъздържани думи. В своите пламенни, пълни с въодушевление чувства Тодор Душанцалията не бе допуснал, че пред олтара на отечеството, пред който с готовност бе сложил всички свои съкровища, можеха да се издигат не само тамянени благовония.

— Защо такива думи? — само това можа да каже той и укоризнено наведе очи към земята.