Яна Язова
Бенковски (170)

8. Изкуплението

Една древна поговорка гласи: „Смъртта не приема оня, който има да плаща.“ За същото е говорил Иисус, когато е казал: „Додето не изплатиш последния кодрант…“

Напразно тоя ден Петър Щърбанов диреше смъртта по бойните полета. Тя го остави невредим в развалините на укрепленията. Тя не го улучи с черкезки лют куршум, когато слизаше от Кукла под очите на врага. Тя не го отсече с ятаган на бърдото. Тя го гледаше отстрани, когато той крачка подир крачка отстъпваше от харманите, като не преставаше да гърми ту с единия, ту с другия си револвер срещу преследвачи, които бяха пълчища. Самотен, ужасен като призрак, мерен от хиляди очи, обсипан с градушка куршуми, ала неуязвим!…

С дрипите на парадната си въстаническа униформа, със златно лъвче на калпака си, разбито на късове, с ужаса на погрома в очите си, който зееше зад златните рамки на очилата му, с тяло, треперещо от напора на една буря, непосилна за неговата съвест, с нозе, които отдавна трябваше да са подкосени, ако можеше да се откаже от дълга си, този човек продължаваше да се движи по бойното поле като един фантом.

Губейки свободата и народа си, той не можеше да загуби себе си!

Тъй крачка подир крачка, с нападателите пред очи, с поразено Панагюрище зад себе си, Петър Щърбанов премина рядката акациева горичка, покрита навред с обрулена шума, и черните ями, издълбани от снарядите, полузарити от накършени клони и повалени дървета. Още няколко крачки, и той прескочи ниската телена ограда на една малка зеленчукова градина с царевични стебла, разперили вече зелени листа над купчинки зелен фасул. Прекоси малката каменна пътечка, оградена с цъфнали шибои, червено мушкато и се намери в своя дом.

Когато да се наведе и мине под ниската лозница, която си имаше чардак над двата прозореца на къщата му към задния двор, той чу отвътре писъка на Нона. Тя бе любимата му дъщеря, израснала в ръцете му, винаги плашлива, чувствителна към най-малкия шум, при всяка промяна на времето, тръпнеща с цялото си малко тяло, което се успокояваше само когато той го притиснеше на гърдите си.

Четиригодишната Нона обичаше баща си с любов, която я правеше отчаяна и разплакана, когато той не биваше вкъщи. И сега, дебнеща по всички прозорци неговото завръщане, загубила ума си от гърмежите, които се носеха навън, без да знае какво става, с вцепенената от скръб майка пред себе си, която от два дни бе престанала да отвръща на нейните въпроси, Нона първа съгледа баща си. С писък сърцераздирателен, най-сетне намерила спасение в своята мъка, тя се хвърли навън да го посрещне, прегърне и приветства. Подир нея изхвръкнаха Стефан и Прода, която препъна майка си на самия праг.

Нона вярваше, че любимият й баща, който винаги я успокояваше, който бе толкова силен и добър, можеше и сега да направи, щото гърмежите вън да престанат, а нейният страх веднага да се превърне в детски игри и радост. Какъв бе обаче нейният ужас, когато тя погледна баща си!… Разпокъсан, окървавен, с лице, което я уплаши много повече от гърмежите, защото бе непознато. Това опушено и грозно лице не й се усмихна, когато тя изтича да се хвърли на гърдите му. Неговите добри очи зад златните очила бяха пълни със сълзи.

Майка й, без да продума нито дума, захлупи лице в престилката си и горко заплака. Писна и Прода, защото първи път виждаше майка си да плаче. Но тъй като нямаше вече кой да я утеши, Стефан като най-голям я прегърна и затули устата й с ръка.

Вън дворът и оградата изглеждаха толкова променени и толкова страшни!… Прода не трябваше да пищи, защото това страшно нещо изведнъж оживя при нейния писък и се раздвижи от всички страни. Това бяха едни космати начернени глави с очи светкащи като на бесни кучета, със зъби навън изхвръкнали, с лиги, протекли по брадите им! Вдигнали голи ножове в ръце, те наведнъж бяха навлезли от всички страни в техния двор. Кучешките им очи бяха вперени в нейния баща. Като пристъпваха крачка по крачка, те ограждаха него!…

А той с добрите си очи, които бяха изпълнени със сълзи зад златните очила, погледна жално и безпомощно жена си. Тя, без да знае какво да прави, гледаше като втрещена в пожълтелите от страх деца.

Той видя, че Нона както винаги първа затрепера. Малкото й лице от жълто стана мораво и синьо. Нейните очи, впити в него, се разкривиха от ужас, но късно бе станало да се намеси и да я спаси.

Той бе загубил силата на бащата, правата на съпруга. Той повече не бе крило на този дом!…

Добрият баща видя как Нона падна. Малкото й сърце се разби пред очите му от страх. Кръвта му бликна през малките й посинели устни. Но той не се притече, не посмя да я повдигне на ръце, да я притисне на гърдите си…

Това, което той посмя да направи, бе най-неочакваното, най-ужасното.

Той пъхна стиснатия револвер в устата си, гръмна в нея, олюля се с цялото си уморено тяло и грохна с разбит череп в нозете на жена си и децата си.

В този миг неговата съвест бе отброила „последния кодрант“. И смъртта най-сетне го бе допуснала при себе си.