Яна Язова
Бенковски (117)

1. Паниката

Слънцето бе залязло вече, когато в Панагюрище се протръби тревога. Да употребим тази дума, защото само тръбите, обещани за второто пришествие, са в състояние да извикат цялото население на улицата, да направят лицата побелели като вар, нозете на възрастните и децата, на въстаника и неговата стопанка подкосени и разтреперани като леки тръстики, духнати от силен вятър, устните превърнати в два изсъхнали слепнали листа, езика в мъчноподвижна кора или съвсем неподвижен камък, а очите в две бездни на ужаса, насочени към небето, очакващи появата на знамение.

Този път очите на ужаса бяха отправени не към небето, а към укреплението на Свети Никола, кацнало над пазарджишкия път. На него работеха, наравно с мъжете, жени и девойки. На Свети Никола бяха отишли да работят и селяните от Бъта, тъй като тяхното село се виждаше от това укрепление. Покорни на получената заповед, заедно със своите братя селяни от селата Баня, Елешница, Калаглари, Хумата, Попинци, Балдево, Кепелий, Ерелий, Айваджик, Стрелча, Саръгьол и Кавакдере, те бяха напуснали тази нощ родните си огнища в село Бъта и бяха пристигнали в Панагюрище. Когато отидоха да копаят на Свети Никола, те съгледаха макар и отдалече покривите на своето село и помислиха, или тъй им се стори, че могат да ги наблюдават. Затуй останаха там.

Тъкмо сред тях избухна най-напред тревогата, която се забеляза от цяло Панагюрище.

Слънцето бе залязло вече, когато те се струпаха на върха на укреплението, подобно една черна купчина, сподобена с едни ръце, които сочеха нататък, и едни очи — удвоени от ужас, които бяха устремени надолу към Бъта.

Това накара цялото население на Панагюрище, заедно с пришълците, да се намери на улицата. Те бяха наблюдавали цял ден върху Свети Никола една спокойна картина. Селяните от Бъта с приведени над изкопите гърбове, а около тях панагюрци, заобиколени от жени и девойки, да вдигат над главата си мотики и да забиват дълбоко в земята остри лопати.

Върху утъпканите могили се виждаха да стоят на стража стотниците: Павел Хаджисимеонов, който казваше, че е причестен за цял живот, защото бе избил една шепа кръв от трупа на един убит турчин, Делчо Цолов, Рад Клисара, Стоян Тропчев, Ильо, Манчо и Делибалта. Час по час при тях се виждаше да застава комендантът Иван Соколов, който обикаляше поред всички укрепления.

Когато селяните на Бъта захвърлиха с викове на ужас мотики и лопати и се струпаха в един черен куп на върха Свети Никола, с очи и ръце насочени към своето село, през Панагюрище мина лош вятър, едно дихание на огън и ужас. Всички очи се обърнаха към укреплението. Там се очакваше знамение.

И то не закъсня да се яви.

Това бе един конник, който се откъсна, като че ли изхвръкна от земята на окопите. В неговото лице, колкото и да се носеше към Панагюрище като вихрушка, всички познаха Стоян Тропчо.

Когато той профуча през изпълнените с народ улици за към хаджи Луковата къща, където заседаваше военният съвет, от него не се видя нищо, а от коня му — само едно черно крило, сякаш бе станал птица. Гласът на Тропчо обаче се носеше надалеч и навсякъде, тъй че веднага биде чут на всички страни:

— Стягайте се, селяни, мало и голямо да излезе на Свети Никола. Силна турска войска настъпва, брейии!… Баирите, от Бъта насам, са черни почернели!…

Всичко, което до този миг бе ликувало, което бе превърнало цяло денонощие в празник на свободата, което на пладне бе посрещало Орчо войвода като победител на Стрелча, което бе пяло и било камбани, което бе забравило, че на родната му земя още има турци, което се кичеше с въстанически дрехи, с оръжия по гърдите, с металически лъвчета върху калпаците, сега се намери сред улицата смаяно, поразено, ужасено, сякаш Стоян Тропчо с едно прелитане върху своя обикновен кон бе скъсал превръзка от техните очи, бе промушил с гласа си, като с най-остро копие, нещо си, което бе запушвало техните уши и ги е правило до този миг слепи, глухи, но и блажени. Въстаническите дрехи по тях станаха опасност, оръжията — гибел, въстаническите лъвчета по калпаците им — печати на смъртта!

Събудени от златния сън, те останаха да стоят сред една ужасна заплаха. Зверствата на турците, кланетата, убийствата с опозоряване на честта, превръщане в пепелища на мили родни стрехи, всичко това, познато от петстотин години насам, надвисна като черен облак върху техните глави.

Вцепенението трая само миг. Златният сън бе изчезнал. Действителността изискваше бързи решения и както са постъпвали от векове — незабавни действия. А каквото бе научен да върши от 500 години насам народът от улицата, когато заплахата на турчина виснеше над родното му селище, такова направи и сега. Той хукна да се спасява с бягство. Жени, старци и деца, размесени с въстаници, станали по-бледни от мъртъвци, се блъскаха един другиго, заудряха врати, залостваха прозорци, грабеха на ръце кой каквото свари от своя дом, викаха децата си из дворовете, окуражаваха разтрепераните старци да вървят, като мушкаха в изтръпналите им ръце тояги и им викаха нещо, което те знаеха от столетие, ала можеха да опитат само на младини, че гората е много близко!…

Когато цялото това разбъркано множество с торби на ръце, с деца на гръб, със старци разтреперани, подпрени на тояги, тикани за гърбовете, отново се показа на улицата, без да чака команда от никого, с едно чувство в гърдите — страха, — с една цел — запазване на живота, — отдадено само на първичния инстинкт за самосъхранение, устремило погледи само към гората, пред очите му се изпречи нещо, което го стресна и възпря.

Това нещо всички бяха забравили. Това нещо бяха панагюрските комисари, които вкупом излизаха от хаджи Луковата къща. Подир тях потичваха 500 души въстаници във въстанически дрехи, с оръжия през гърди, с въстанически лъвове на чело. Това бяха защитниците на Панагюрище, които се отправяха с най-голяма бързина към връх Свети Никола!

Начело на тези воини, понесли на бледите си настръхнали лица ореола на жертвата, които се бяха готвили за весели князе на новото царство, а отиваха да мрат като светци и мъченици на укреплението, вървеше непоколебимо и твърдо, с лице бледно и настръхнало, с очи огнени и мъченически, хилядникът Павел Бобеков.

Този Павел Бобеков имаше много повече от всички им вкупом какво да спасява с бягство, ала отиваше на укреплението!…

В мирно време, когато преживяваха в охолство спокойни дни, панагюрци казваха: „Павел Бобеков е повече парижанин, нежели панагюрец!…“ Сега виждаха, че Павел Бобеков е бил преди всичко българин. И той отиваше да мре на българската барикада!…

На Павел Бобеков прилягаше да държи в ръката си перо, натопено в мастило, ала той държеше в ръката си меч, който отиваше да натопи в кръв! Неговата глава бе създадена за розите на щастлива младост, ала той бе надянал на нея черния калпак с бунтовническото лъвче!

Ако Павел Бобеков, а подир него и панагюрските комисари, хора с големи имоти и многобройни семейства, отиваха да мрат на укреплението, какво трябваше да направят тия прости граждани на революционната столица?

Напливът на вълните, които обръщаха хората в бягство, пресекна. Торбите, които висеха на ръце, бидоха сложени на земята. Децата бидоха свалени от гърбовете и наредени до торбите, за да бъдат грабнати веднага и понесени към гората. Старците се застояха разтреперани, подпрени върху тоягите си. Всички се загледаха в защитниците на Панагюрище, които Павел Бобеков стремително отвеждаше към укреплението.

В това време от връх Свети Никола се откъсна втори конник, който с още по-голяма бързина от първия полетя надолу към Панагюрище, Павел Бобеков, комисарите и 500 войници, които ги следваха, току-що се подаваха вън от селището. Конникът с размахан в ръката калпак, върху който бляскаше сребърното лъвче, с уста, раззината до ушите, връхлетя върху тях, като че ли викаше с цял глас.

Народът, застанал по улиците, приготвен за бягство, погледна към торбите. Децата се качиха на гръб. Старците, подпрели разтреперани ръце на тоягите си, раздвижиха изсъхнали нозе.

В този миг войската на Павел Бобеков, спряла извън селището, се преобрази. Бледни, настръхнали от гробен студ, петстотин обречени мъченици пламнаха и оживяха. Те се раздвижиха по един начин, който можеше да хвърли всеки наблюдател в бурно съмнение. Започнаха да се блъскат, да се подхвърлят от земята, да ловят калпаците си, пушките си на въздуха, да се смеят, да плачат, да се прегръщат един други! А тъй като бързаха да влязат в бой с една силна турска войска, която бе направила да почернеят всички баири, това подскачане до небето, техните смехове и сълзи, прегръщания и целувки пред лицето на врага ги уподобяваха на хора, които внезапно бяха полудели.

В това време конникът ги беше оставил вече и като връхлетя в първите улици на Панагюрище, видя се заловен от една многобройна тълпа селяни, в която гърдите на неговия кон се удариха като в стена. Станал пленник на това непреодолимо препятствие, той започна да вика на всички страни, за да бъде чут из цялото селище:

— Радост! Радост! Не бил турски аскер! Бенковски войвода иде с 2000 души юнаци!