Яна Язова
Бенковски (194)

5. Тодор Лефтеров

Ораторът бе един гост не само на четата, но и на своя народ, без да се гледа на това, че името му бе българско и старо. То си водеше произхода от Търново. Лука и Зоица Лефтерови, първи граждани на старата столица, имаха него — Тодора — за свой рожден син.

Когато старият Лука се помина, Зоица приготви своя син Тодора за далечен път. Заведе го в Англия, в Манчестер, при брата му Хараламби Лефтеров, съдружник на голямата търговска къща „Камбуров и Лефтеров“.

Тодор проживя в Манчестер 7 години, през което време изучи английски език, история и завърши търговската академия с отличен успех.

През 1873 година по настояването на майка си той се завърна в родния си град, за да възстанови разклатеното си здраве, а нейното голямо и тайно желание бе той по примера на брата си да уреди една голяма търговска къща.

Ала за своето завръщане, не по нейна вина, Тодор бе улучил едно страшно време.

За гърдите си, които имаха нужда от чистия роден въздух, той улучи буря.

Вместо прохладни дни — вихрушки.

Вместо слънчеви лъчи — светкавици.

Вместо балкански нощи за отдих и почивка — съзаклятия.

Когато отец Матей Светопреображенски, наричан Миткалото, го намери в Търново и има няколко тайни разговора с него, съдбата го бе намерила.

Старата Зоица изскуба побелелите си коси, когато нейният син й съобщи че отива да се назначи учител в село Михалци. Тя не помисли за него друго, освен че е внезапно полудял.

Подир многохилядния Манчестър и бляскаво завършена търговска академия училището в село Михалци за нея бе гроб.

Напразни останаха нейните молби и ридания. Напразно тя рисуваше пред сина си примамливите картини на бъдещето, в което той, подобно брата си Хараламбия, щеше да седне в една голяма кантора да посреща и изпраща търговски агенти от цял свят. И фирмата над вратата му рисуваше тя — „Тодор Лефтеров“…

Напразно отец Матей я утешаваше, че на сина й заради неговата ученост село Михалци по негова препоръка се е съгласило да плаща невероятната за туй време заплата: 6000 гроша!

На отца Матея с неговото извехтяло расо, върху което се намираха засъхнали пръски кал дори по раменете му и в най-сухо време, на пожълтялата му калугерска капа, на сипаничевото му живо лице и на дръзновените му речи тя гледаше с горко съжаление, като на смахнат просяк. Ала Тодор замина заедно с него за село Михалци и никога повече не се върна при нея.

Пристигането на Тодор Лефтеров в село Михалци се превърна в едно голямо събитие.

Михалчани по настояването на отца Матея си бяха изградили голямо училище, което се помещаваше в нова двуетажна сграда. Това училище си имаше читалищен салон и библиотека, създадени по образеца, даден от странстващия монах. Те бяха приели от него светото кръщелно име „Съединение“.

И до ден-днешен над вратата на Михалското читалище стои нарисуван от един тревненски живописец с 4 цветни бои и с дата 1870. Вечният календар на отца Матея, направен от дъски и хартия. Той имаше няколко подвижни кръга, които можеха да се нагласяват така, че да се познае кога се падат главните празници, кои евангелия да се четат и прочие.

Отче Матея, като се бе погрижил Михалци да си има хубава двуетажна сграда за училище и библиотека, в която да се помещава и читалищният салон, сега се погрижи да им доведе учен мъж за учител, който да изхвърли от училището килийното обучение, тоест безразборното зубрене на черковни книги, и да ги замени с модерната звучна метода и методично изучаване на граматика, аритметика, история, естествознание и прочие.

Новата метода на обучение и въведените от Тодора Лефтерова учебници „Теоретическа числителница“ на Хр. Данова, „Космография“, уроци по българска черковна история, „Отоманска история“ от С. С. Бобчев, „История на българския народ“, „Естествена история“ в три части, „Граматика за новобългарски език“, „Православен християнски катехизис“ на Хр. Г. Данова и други направиха училището на село Михалци да се прочуе надалеко, а в него да дохождат да се учат не само ученици от села и градове, но и учители, които искаха да се запознаят с новия метод на обучение.

Добрият живот, преживян от новия учител в Манчестер, скоро се показа пред очите на смаяните михалски жители в едни чудни преобразования.

Читалищният салон, който дотогава не бе нищо повече от една гола стая с наредени няколко дъсчени пейки около една дълга маса, върху която се търкаляха няколко зле разрязани книги, в скоро време се превърна в един приветлив и разкошен салон.

Жените на Михалци имаха у дома си тъкани алени вълнени платове за скъпи сукмани, като истински пурпур, тънки копринени платна за ризи и блузи с дълги широки ръкави, пъстри вълнени губери и черги. Те бидоха поканени от новия учител и всяка една с гордост принесе своите дарове за украса на читалищния салон.

Какво можеше да се направи от едни алени вълнени тъкани за сукмани?… Тяхното любопитство нямаше граници. Когато надникнаха в приготвения и стъкмен за гости салон, те загубиха от смайване гласа си, останаха струпани накуп при вратата и не посмяха да пристъпят неговия праг. Техните платове се бяха превърнали в дълги пурпурни завеси на прозорците. С тях бяха облечени и коравите седалища на дървените пейки, така че сега те бяха добили един чудесен изглед, който не можеше да окуражи никого да сложи седалището си върху тях.

Свилените платна за ризи покриваха стъклата на прозорците, като висяха на пода на бляскави вълни, а дългата и груба маса в средата на салона бе покрита до земята с тежка пъстроцветна тъкан, майсторско изделие на някоя михалчанка. Всред масата бе поставен висок съд, направен от порцелан, донесен навярно от учителя, изпълнен с пресни градински цветя. По стените бяха окачени картини, но кой смееше да пристъпи в салона и да ги разгледа по-отблизо? Целият под от край до край бе застлан с техните нови вълнени губери.

Новият учител настоя те да влязат най-сетне и всеки от тях трябваше да пристъпи в читалищния салон като в новоосветен храм.

Кръчмите опустяха. Всяка вечер читалищният салон от мръкнало започваше да се пълни с любознателни и благоговеещи посетители. Едни от тях отиваха при голямата маса. Освен копринената покривка на големи цветове и порцелановия съд с цветя върху нея имаше вече разпръснати от учителя Лефтеров всички излизащи тогава български вестници и списания, които всеки можеше да разгледа и прочете.

Сам Тодор Лефтеров събираше около себе си посетителите да им разказва каквото бе видял по света. Животът на англичаните, поминъкът им, земеделската им работа и начинът, по който отглеждат и се грижат за своя добитък, търговията им, която ги е направила господари на океани и морета, училищата им, в които има да се учат жадни за наука младежи от всички краища на света, и уредбата на техните домове които се ползват с правото на свещена неприкосновеност — всички тия въпроси интересуваха неговите слушатели.

Тъй вечер подир вечер той започна да им говори за правата и законите на англичанина, за неговата сигурност и поради тази сигурност за големите възможности, които му се представят в живота.

По този начин започна да им говори за свобода.

На неговите беседи в читалищния салон вечерно време винаги имаше да присъства един млад свещеник, който го гледаше с приятелски очи. Този свещеник беше поп Стефан.

И сега поп Стефан изслуша дръзновените думи на Лефтерова и разбра, че приятелят нему се притичаше на помощ. Неговото мнение издигаше като лозунг за борба. Техните две сърца и тук, в мазето на Дряновския манастир, туптяха заедно, както бяха туптели досега.

Той възнагради младия оратор със светнал от сълзи благодарствен поглед. Но не така мислеха останалите членове на събранието.

Речта на войводата поп Харитон, изпълнена с такива примамливи факти, бе вдъхнала у тях надежди за една по-дълга и продължителна борба с врага. Тя можеше да доведе подхванатото дело до един добър край. Разколебаваше у тях желанието да умрат веднага при първата битка на този или онзи проход.

— Да почакаме!… — започнаха да викат те. — Ако такива силни чети са тръгнали към нас, какъв смисъл има да се въвираме насила в устата на звяра?… Бачо Киро е прав, борбата няма да ни убегне. Нека почакаме!…

— Решавайте, другари! — викаше силният глас на войводата поп Харитон. — Нямаме време да протакаме разискванията. Решавайте!…

Ала той не знаеше, че онова, за което питаше… бе вече решено!

Те трябваше да останат…

Натовариха Симеон Кирков от Михалци да отиде в Дряново и доведе тамошните въстаници в манастира. Симеон не бе преминал още манастирския двор, когато куп гърмежи се изсипаха от Момерини пещери върху него. Той бързо се дръпна назад под стряхата, която току-що бе напуснал. Под нея се бяха притекли вече поп Харитон и неговите помощници. Оттам безопасно можеше да се разгледа околността.

А наистина какво можеше да се види?…

По върховете на непристъпните канари, които обграждаха манастира, се бяха натрупали като орляци гарги турски войници и башибозук с насочени към манастира пушки.

Додето затихнат гърмежите от Момерини пещери, нови, по-яростни гърмежи се изсипаха тозчас от Поличките. Те попаднаха върху западната част на двора, която се намираше между черковата „Свети Архангел“ и магерницата.

Една черна женска фигура в дълга фуста и глава, покрита с шал, прегъната на две, с празна дървена копанка в ръце, изтича под стряхата на черковата, мушна се в магерницата и силно затръшна вратата.

Това бе майката на игумена Пахомия, Гана, която с дървената копанка бе излязла на двора да нахрани манастирските кокошки.

С нейното избягване в магерницата и затръшването на вратата дворът опустя. Въстаниците се разтичаха и заеха позиции по всички килии и четирите крила на манастира. Постовете по оградата насочиха навън пушки и револвери. Изпратените навън стражи един подир други побързаха да се приберат при другарите си зад четирите стени.

Тъй започна обсадата.