Яна Язова
Бенковски (23)

3. Гранките

Двамата заптии завързаха черния ат в конашкия двор, а своята жертва блъснаха в ниското и задушно помещение на затвора, изградено с дебели каменни стени.

— Защо ме затваряте? Какво съм сторил? — извика Гаврил.

— За да знаеш други път, че такива никаквици като тебе не заминават с музика! — изкриви уста едното заптие. — Постой тука, додето се стъмни, тогава ще те пуснем да излезеш от града.

Другото заптие прибави:

— Затваряме те, защото разсърди чорбаджията!

Те излязоха, като заключиха вратата на затвора, и наистина не дойдоха да го подирят, додето не настъпи дълбока нощ. През това време той има възможност да премисли твърде много. През това време той като че ли се преобрази и доби нови очи, с които се огледа. Какво беше неговата земя? Какво беше неговият народ?… От едната страна той видя заптии турци и българи чорбаджии, а от друга страна — роби българи. Той видя себе си между българите. Разбра, че е гладувал, защото е бил роб. Понасял е безропотно всяко унижение, защото е бил роб. Понасял е безропотно всяко унижение, защото всеки ропот е могъл да му донесе вериги. А още и това: че гладът и унижението са нещо много по-добро от веригите.

Ако природата ни дава естественото право да се защитаваме, когато сме нападнати, тук, в неговата страна, съществуваше ли закон, който да дава такова право на роба? Той видя насилието да потъпква всяко правосъдие, а доблестта да бъде възпрепятствана със закон.

Тогава той се запита: по-добре ли е да пренебрегнеш това, което е твоя длъжност, да се противопоставиш на злото, или да го насърчиш, като влезеш с наведена глава в затвора? Не насърчи ли той черния Луко, като се остави според волята му безропотно да бъде довлечен в конашкия затвор?

Човек може ли да се смята за мъж, когато не смее да отблъсне удара с удар?

А че нямало закон, който да позволява на роба такава мъжественост, ако правото е само на господаря, на богатия и насилника, не е ли по-добре да ходим с нож в пояса, отколкото с право в сърцето?

Кое е по-добро, да се разбунтуваш ли срещу насилника, или да преклониш глава? Да предпочетеш веригите пред гроба, както е вървяло досега?

Той не можеше да се успокои, че този насилник, който се подигра с него, е черният Луко, мъжът на Харитина, която бе дошъл да вземе за жена. Не можеше да се успокои, че тя е станала стопанка на най-богатия и най-лошия дом в Копривщица. Че Луко е сметнал неговото мълчание за страхливост, когато то бе любов. Че Харитина е гледала от някой прозорец на Луковата голяма къща позорното насилие, което нейният мъж извърши върху му, и трябва да е видяла още и това, как той мълчаливо бе приел това насилие. И си е казала, че е претърпял това насилие, защото е беден и защото е роб.

Той усети унижението пред лицето на скритата от очите му любима жена, такова парливо и кърваво, каквото не бе усещал никога досега в гърдите си. Това унижение го изгори като прегрята пара. Той усети в себе си сили да избухне с избухване, което можеше да разкърши дори дебелите зидове на конашкия затвор. Той вече се досещаше, че за да стигне до такова избухване, върху него е бил упражнен натиск, че натискът не е нищо друго освен насилие. Че насилникът е едно лице, което господарува над българския народ и злоупотребява със своята власт върху него наравно с турчина.

Този българин се наричаше чорбаджия. По рождение той бе негов брат, защото като него бе гранка от един дънер. Един общ корен, забит дълбоко в черната земя на Копривщица, им даваше кърмило и кърмилото бе отредено за всички клони. Но туй еднакво кърмило отхранваше различни клони и различни плодове.

Той, бедният копривщенски абаджия Гаврил Хлътев, можеше ли да се нарече рожден брат на богатия Луко, първородния на хаджи бегликчи?… Но ако и да бе с него от един корен, Каин и Авел бяха те на своето семейство. Щеше ли Авел да окуражи Каина да бъде насилен и унищожен от него?

В това време той разбра, че коренът в земята на Копривщица, който отхранваше с еднаква щедрост своите чеда, хранеше неговите братя, обаче хранеше и неговите врагове!

Но как ще може той сам да се бори срещу насилниците? Как ще може да се бори срещу българи, богати и могъщи като черния Луко, и техните другари турци?

За първи път той се почувства неспокоен и озлобен, започна да мисли за отмъщение и да стиска ръка. Тази ръка бе една гранка, израсла от общия корен, която искаше да се вдигне срещу други клони, израсли около нея.

Неспокойствието е динамит, отмъщението търси искрите на гнева, с които да го подпали.

Който мисли за бунт, той си дири дружина. Който мисли за война, той си дири войска.

„Трябва да отида час по-скоро да си повидя другарите в Цариград! — каза Гаврил между четирите стени на конашкия затвор. — Станьо Хрелката и Райо Ильов са храбри момци. А ще си намеря и други като тях!…“

Това постановление, взето зад заключени врати, изказано в пълно мълчание и оставено на бъдещето с някои неопределени надежди, създаваше в този миг един бунтовен дух, който с право можеше един ден да каже:

„Революциите не идат от низините, а от върховете. Вятърът отгоре повдига пропастите на морето!“