Яна Язова
Бенковски (126)

3. Бойно кръщение

Слънцето не бе изгряло още. Цялото население на Петрич се бе струпало в красивото дефиле на река Тополница, между зъбести скали, дребни осени, дренки и габъри. Идеше славният Бенковски войвода, идеше неговата хвърковата войска. Мъже и жени, старо и младо пееха и плачеха под развените хоругви и байраци.

— Какво правите тук, а не сте в селото си, да го охранявате и да се грижите за неговата защита? — викна, още щом ги видя насреща си, Бенковски войвода. — Време ли е сега да леем сълзи?

Как да не плачем, господине? — отвърнаха няколко гласа наведнъж. — Забравя ли се всичко онова, което сме претеглили?… Не са година, не са две, а цели стотини…

Войводата не обърна внимание на техните думи, сякаш времето на тия излияния, сълзи и празнуване на свободата бе свършило вчера. Днес бе дошло време да се действа. Това време изискваше сухи очи и суров дух.

— На коя страна на селото сте забелязали турци и черкези? — запита той кратко.

— Забелязахме ги от високата могила при старите гробища. Идеха откъм Златица! — отвърнаха селяните.

Бенковски войвода обърна коня си към високата могила, която му сочеха с ръце. Песни и гайди писнаха из цялото село. Мъже, жени и момичета с мотики и лопати на рамо тръгнаха към старите гробища да копаят окопи. Железари и дърводелци бидоха събрани на един празен харман и се заловиха да окастрят, изгладят и провъртят извътре няколко черешови трупи. Трябваше да ги облекат извътре с бакър или тенекия, а отвън да обковат с железни обръчи и приготвят за топове.

Селския кехая викаше от боклук на боклук. Дрезгавият му глас се чуваше из цялото село:

— Хляб за войската да се опече! Агнетата да се донесат заклани! Жените да вървят с лопати и мотики на старите гробища! Царство ще се превзимааа, хейии!… Царство ще се превзимааа!…

На високата могила от работата на мотиките и лопатите облаци пръст захвърчаха на всички страни. Гайдите пищяха непрекъснато. При завършека на всеки окоп копачките захвърляха мотики и лопати и с песни, които се чуваха да кънтят из цялата околност и да заглушават гайдите, се залавяха на хоро.

Хвърковатите войници бяха кацнали на върха на могилата. Техният зелен байрак, побит в земята, се развяваше над сгорещените им от бързата езда глави. Уморени, но с пушки на лявото рамо, готови веднага да скочат, те късаха със зъби парчета печено месо от крехки агънца, големи комати бял хляб и гълтаха на големи глътки студената и чиста изворна вода от калайдисаните медници, които петричани се надпреварваха да им поднесат от всички страни.

— Яжте, момчета! — канеха те неуморно всекиго едного от тях. — Досега сме печелили за поганците, отсега нататък всичко да бъде за българските юнаци!

По едно време между насядалите на зелената трева момчета започнаха една след друга да се прехвърлят големи шарени стомни, пълни с тънко червено вино и бистра ракия.

Щом зърна тия шарени птици на всички веселби и народни угощения, Бенковски войвода скочи.

— Веднага излейте стомните на земята! — викна той с рев. — Никой да не е посмял да сложи капка вино и ракия в устата си! В противен случай наказанието ще бъде смърт!

Трима селяни, които отведнъж не можаха да разберат сръднята на войводата, продължаваха да държат своите големи шарени стомни в ръце и да го гледат.

Той грабна стомните от ръцете им и ги разби на късове в земята.

— А вие тримата ще вървите веднага под арест! — извика той.

В същото време две пушки изгърмяха от страна на караула, който бе поставен да наблюдава местността към Златица. Скоро се чу и неговият глас да вика, подхванат от караулите на близките рътлини:

— Турци идат!… Черкези нападат!…

Старите гробища, до този миг оживени от радост, за един миг опустяха от жени и момичета. Останали само с мъжкото население, те веднага оживяха от буен страх. Името на турците и черкезите, което бе хвърляло в луда тревога техните сърца през векове, и сега не можеше да не направи да забъхтят лудо в гърдите им. Всички въоръжени селяни, които се намираха на могилата с пушки в ръце, се хвърлиха в изкопаните окопи. Хвърковатата чета се раздели на две части. Пехотата бързо завзе един от окопите, а конницата биде отведена по заповед на войводата като резерв зад близката могила.

Неговите далечни прадеди, познавали в борба само победата, чрез много предания, изучавани наизуст от народа, бяха научили своя син като войвода да не туря на една карта цялата си военна мощ. Често пъти авангардът на древната българска войска се е състоял от дрипльовци, от зле въоръжени войници, лишени от всякакви военни достойнства и лична храброст, които при първото стълкновение с неприятеля са хвърляли оръжието си и поразени, разпокъсани, са хуквали назад в позорно бягство. Увличайки подир себе си един зарадван неприятел, той весело навлизал подир тях и носел пред себе си за щит безгрижието. А най-лошият пазач във време на война е то. Безгрижието. Няма над главата си началстващо войнство, не търпи заповеди. Такъв победител се нахвърля без предпазване подир лесно разбития враг. Зад първата могила обаче, пред първото езеро или блато, пред някаква съвършенно невинна и весела горица, огреяна от слънцето, той се натъква изневиделица на вражеската първа бойна линия, която изпъквала отпреде му с щитовете си като железен обръч, с копията си, насочени като шила, с очи неподвижни зад шлемовете, с нозе неподвижни в земята. Стена без отвори, която посрещала непоколебимо неговия удар и отблъсквайки го, тръгвала напред. Тогава от дясно или ляво изниквала една страшна конница, с коне диви и свирепи, половината скрити в желязо, с ездачи като побеснели кентаври, с валчести щитове пред гърди, с широки мечове в ръце, с дълги въжета — страшните техни ласа, размахани на въздуха. Ужасен от това явление, победителят напразно дирел с очи да види поразените от него дрипльовци, които са бягали като подплашено стадо овци пред неговия меч. Това, което идело срещу него, имало вид на желязна лавина. И тя го премачквала, защото го намирала неподготвен за такава гледка. Нито византийците, нито другите европейски армии са знаели такова нещо.

Сегашният войвода си спомни още и това, че някогашният български военачалник никога не влизал прибързано в боя и не е почвал боя, за да покаже личната си храброст или тази на своите войници.

Самообладание, търпеливост, бързина!… С тези три думи е описано старото военно дело. Три знамена върху безброй победи.

Възседнал сивия си кон и с гола сабя в ръка, Бенковски войвода мина пред своята конница зад близката могила.

В това време от високия бряг зад реката се зададоха въоръжени пешаци турци и черкези, гъсто настъпващ башибозук, който идеше откъм селото Колунлари. Те се надвесиха над първия окоп, изпълнен само със селяни, и започнаха да го обстрелват с новите си белгийски шишанета, които стреляха надалеко и силно като топове.

Защитниците на първия окоп приеха първия техен залп окаменели. За един миг те се преобразиха в роби, които са чули сърдития глас на господаря. В този окоп бяха наблъскани един до друг тия, които 500 години бяха превивали гръб под бича на агата, бяха проливали кръвта си, за да наторят неговата нива, бяха увисвали на бесилка, за да развеселят неговото угощение. Това бяха раите — което ще рече: това, което стои след добитъка в турския кодекс. Тези раи държеха сега в ръцете си шишанета, но при познатия гръм от пушката на господаря стиснаха своите бедни оръжия в ръцете си и не знаеха как да ги употребят.

Лицата им побледняха. Сърцата им не можеха да устоят. Вековните техни господари настъпваха срещу тях! Изкопаният окоп се оказа недостатъчен да ги защити от един такъв вековен напор. Превърна се в сцена, издигната пред очите на господаря, върху която той можеше да преброи действащите лица, сиреч своите въстанали роби! Земята, камъните, пръстта се превърнаха в стъкло!

Когато първият башибозук прегази реката, а червеният му фес се развя над окопа, белгийското му шишане изтрещя над главите на събраните накуп селяни, те, без да гледат повече нищо, навикнали до днес да се крият и да бягат, вдигнаха шишанетата си в ръце и хукнаха с най-голяма бързина назад към могилата. Те не чуваха, че от другите окопи им викаха да спрат и да се върнат по местата си. Те не чуваха проклятията и заканите на своите съселяни, които оставаха изложени на нападението на неприятеля в останалите окопи. Те бягаха назад, сподирени от обрадваните победители, които стремително нападаха подир тях, като ги гонеха с гърмежи, викове и псувни, както бяха навикнали да ги гонят от векове. А те бяха навикнали да ги гонят, както се гонят мръсни кучета.

Куршумите започнаха да падат по окопите или профучаваха край тях и се пръсваха в селото.

Женският писък в гърмежите на войната е звук твърде зловещ, неподходящ за полесражение, несъвместим със законите на природата и законите на войната. Жената, което ще рече нежността, красотата, любовта — сред ужаса, мрака, гърмението и разкъсването на зверовете, което по зла съдба е било работа само на мъжа, е нещо нетърпимо през време на бой, абсурдно…

С пожълтели и развалени лица селяните от съседните окопи се понадигнаха да погледнат към село…

Петър Дичин каза: „Това са жените!…“

Бенковски войвода, който стоеше зад могилата пред своята конница, чу неговите думи. Тозчас той се обърна към Крайчо байрактар, който държеше зеленото знаме в ръка и напрегнато гледаше пред себе си.

От вчерашния ден, когато знамето се отне от ръцете му и се даде на Райна Попова да го пренесе из целия град пред очите на тържествуващото множество, Крайчо не се беше усмихвал и не бе повдигал глава. Заповедта на Княза знамето да се пренесе през всичкото въстанало множество от една жена го смаза като открито изказано презрение към неговата мъжка сила. Той се ядосваше пред своите другари и срамуваше пред целия народ.

В този миг, когато виждаше турците да нападат върху окопите и скоро щяха да връхлетят върху самата конница, той съвсем не бе излязъл от вчерашното свое мрачно настроение, а дори нещо повече, той се радваше, че се вижда толкова скоро нападнат от многоброен и свиреп враг. Този враг имаше най-добро оръжие, всички изгледи да победи и порази едни лошо въоръжени селяни и Крайчо се радваше, че в тази битка той ще бъде поразен и убит!

— Крайчо байрактар! — чу той в това време ясния и повелителен глас на войводата. — Възседни своя кон, вземи конници колкото ти трябват и иди да прогониш турците! Напред!… Удряйте мъжки!… Постоянствайте до последна капка кръв! Ако покажем слабост още в първото сражение, ще ободрим неприятеля!

Крайчо вдигна глава и се затресе цял. Княза наистина ли се обръщаше с такива думи към него, когото вчера презря, като даде неговото знаме в ръцете на една жена? Имаше ли той за какво да се срамува повече пред своите другари?… Ако хвърковатата конница се дава сега в неговите ръце, ако първият бой с турците се поверява нему, целият народ нямаше ли да види как се зачита силата и юначеството на Крайчо байрактар?

Той заби със силен удар зеления байрак в земята и без да чака повече ни минутка, метна се на коня си, обърна се към конниците, които, построени зад него, го гледаха напрегнато, без да дишат, с устни изсъхнали и побледнели, с погледи вторачени, и викна с глас, в който прозвуча сърцераздирателна готовност:

— Братия, след мен!… Ние отиваме да прогоним оная сган, срещу която сме въстанали да се освободим! Напред, братия, срещу всички турци, напред!

Без да обърне повече глава, с широка сабя, размахана в ръка, с лице, зачервено под черния калпак като огън, с мустаци рошави и черни, развеяни като от вихрушка, Крайчо се понесе напред срещу турците, като вдигна гъст прах от сухата пръст изпод копитата на коня. Неподвижните, побледнели и вторачени конници, повдигнати от неговата вихрушка, се изправиха на конете си и полетяха след него. Лицата им изведнъж загубиха бледавината си и пламнаха от Крайчовия огън. Те се развикаха със сухите си гърла. От вкаменени конници, превърнати в налитаща стихия, която махаше саби и пушкаше на всички страни. Шумът, който се повдигна, приличаше да е от цяла войска.

Изненадани от това внезапно нападение, ликуващите нападатели преглътнаха своите викове, хвърлиха се по очи в пръстта кой където бе заварен, и започнаха дружна стрелба. В този миг обаче те усетиха, че пращат своите куршуми нахалост срещу вихри. Че силният вятър искат да спрат с ръка и куршум. Че това, което връхлита върху тях, не са „табанасъз-дар гяур“^[1]. Че те са връхлетени от едно явление, каквото е стихията.

Дивата суеверна душа на тия турци и черкези усети страх. Пълзешком, като се влачеха по крака и корем, те започнаха да се изтеглят към коритото на Тополница, което само преди миг бяха прегазили с ликуващите крясъци на победата.

Избягалите от първия окоп защитници веднага се върнаха по местата си. Като видяха как техните братя от другите окопи с пушки, издигнати в ръце, изскачат от своите прикрития и тичат, размесени с конете на хвърковатата конница, размесени с куршумите, с дима на боя, и те започнаха да викат заедно с тях:

— Удряйте, братя! Тичайте да избием тия кучета!…

Крайчо байрактар вече препускаше пред двадесетина конника по брега на реката, като бързаше да заобиколи турците и да ги удари в гърба. Като го съгледаха, пълзението по крака и корем на довчерашните аги незабавно трябваше да се преобрази в скокване на нозе и лудо бягство. Те грабнаха на ръце един тежко ранен свой другар и презглава се хвърлиха да бягат през разораните ниви, назад към Златица.

Не след дълго време, когато се изкачи на високата рътлина, по която се извърши нападението на турците. Крайчо байрактар я намери опразнена. Само няколко гъжви и фесове, отхвръкнали от длъгнестите бръснати тилове при лудото бягство и останали да се търкалят между опушените камъни, свидетелстваха, че господарите са били тук.

В този миг от височината, върху която бяха окопите при старите гробища, се разнесе дружен вик на поздравление и ликуване.

Цялото население на Петрич отново бе излязло на могилата. Неговите викове бяха викове на победа. Неговите поздрави бяха отправени към Крайчо байрактар.

Нямаше никаква измама. Сбиването на турци и българи бе вече свършен факт. И победата бе на страната на българите! Границите на 500 години мрак бяха преминати. Онзи народ, събран върху насрещната могила, бе първият, прекрачил тези вековни граници. Той приветстваше изгрева на своята свобода.

Гайди и песни разлюляха пъстрото множество около окопите, посипани с куршуми, и всред барутния дим, който още се носеше на облаци из могилата, победителите заиграха луди хора. В тяхното число влизаха не само защитниците на селото, не само момите и жените, но и столетните бабички, които бяха довлекли изтънелите си нозе до старите гробища, подпирани на малките си тояжки.