Яна Язова
Бенковски (162)

4. Хендекът

Който познаваше Драгулин дол, издълбан от стремителните порои, които се свличаха от Каменица, Висок и Кукла, пълен с вода при всяко лошаво време, винаги разкалян, хлъзгав, опасен за домашните животни, никой не можеше да помисли, че един негов хендек, осеян с техните кости, изпълнен с кал, в която копелетата са затъвали до осите, приличен на капан, угрозяващ цялата местност, може да послужи за нещо, което е несъмнено възвишено и велико.

Такъв именно хендек се намираше близо до кацарницата на двамата братя Костадин и Марин. В неговата кал бяха затъвали всички коли, които имаха участта да преминуват Драгулин дол. Този хендек винаги биваше огласяван от проклятието на коларите, които често пъти подир дълго бавене в хендека внасяха в кацарницата на двамата братя за бърза поправка, олепени от гъста черна кал, своите счупени оси и дървени колелета.

Изтласкан, почти изхвърлен от бърдото Свети Спас, Костадин Кацара тичаше към този хендек, следван по петите от Станчо Маринов. Тон мислеше да се мушне в кацарницата, в своя дом, в своето огнище и да се затвори в него. Това, което е родно и познато, то е покрив, то е защита. Огнището е крепост, прозорецът — бойница, хендекът — ров.

С това чувство Костадин Кацара тичаше към малката кирпичена кацарница край хендека, като мислеше, че брат му Марин е този, който го следва по петите. Марин никога не се отдалечаваше от брата си и сега бездруго го следваше, разбрал неговото намерение час по-скоро да се доберат до кацарницата.

Още няколко крачки да можеше да пробяга до хендека и да се скрие в него, Костадин Кацара никога нямаше да види най-ужасното нещо в живота си. Но той чу зад себе си неистов рев, радостен, внезапен, избухнал от стотици гърла, който го потърси, защото можеше да бъде само рев на победа. Тогава той обърна очи…

Това, което видя, бе ужасно!… Станчо Маринов бе този, който тичаше зад него, а милата глава на Марина, забита на върха на един ятаган, подскачаше пред турците към Драгулин махала.

Костадин видя как този страшен турски трофей, като байрак, се загуби в човешки мравуняк. Остана сам… Останал сам със себе си, той се хвърли върху черните буци пръст на разораната земя и зарева. Той започна да се удря, да се бие, да пищи, да плаче, да си скубе косата. Сълзите, вместо да измият лицето му, каляха го. Виковете, вместо да отпушат гърдите му ги затикваха. Той, който бе водил борба два дни и две нощи, без да се разкае нито веднъж, проклинаше сега съдбата си. Тръшкаше се върху земята, биеше я с юмруци, викаше й да се разтвори и да го погълне, защото той не иска повече нито свобода, нито живот!

В това време, както при дъждовни валежи се изпълняше от стремителните порои, тъй сега целият Драгулин дол се изпълняше с червените стихийни вълни на пълчищата, барутния дим и праха, които се свличаха от превзетото и разхвърлено укрепление на Кукла.

Станчо Маринов, който за един миг мълчаливо бе присъствал на скръбта, повалила Костадин Кацара на земята, сега се хвърли върху него, сграби го в ръце, издигна му окаляната глава и му показа почервенелия и забучал Драгулин дол.

„Гневът — е казал един мрачен мъдрец — разбива окови, събаря зандани, събужда заспалия, дава сила на немощния, кара да закипи и най-замръзналия дух…“ Затуй гневът бил най-великият освободител на човека.

— А… ха! — каза Костадин Кацара, като скочи на нозе. — А… ха!

Вие няма да минете през този хендек! Вие няма да влезете в града!

И той, без да се огледа има ли някой да го последва или не, какво е оръжието му, останало ли е дихание в гърдите му, останали ли са сили в ръцете му, вдигна шишането си, захвърлено на земята, и тръгна към хендека.

Главата на хидрата се бе задала вече от дола и многочленното й туловище искаше да пропълзи през този хендек в неговата родина.

Дупките в хендека бяха кладенци. Той залегна в една от тях като в капан. Главата му бе спокойна. Ръцете хладни. Първият фишек, който щеше да излети от устието на неговото шишане, трябваше да удари в главата настъпващата хидра. Чудовището се отдръпна и спря. Но улучена бе само една глава. А то ги имаше стотина. В това време други ръце, които бяха вдигнали шишане зад гърба на Костадина, изпратиха втори фишек, който се заби в запряната тълпа, додето тя с крясъци се оглеждаше на всички страни откъде й иде напастта. Тогава Костадин се обърна и видя, че Станчо Маринов е скочил в хендека и е приклекнал зад него.

Двамата въстаници, непознати до вчера един на друг, които въстанието бе сбрало в обща съдба, се изгледаха очи в очи. Този поглед бе достатъчен да си кажат всичко помежду си. Този поглед, единствен и последен, бе най-сърдечното и най-топло сбратимяване, каквото само великите души могат да извършат в съдбоносния миг на борбата. Смъртта бе свидетелката, която записваше техните две имена в един общ списък, за да ги представи на едно върховно внимание Отвъд.

От дола бяха забелязали вече тяхното „укрепление“ и стотици доброволци, слезнали от Кукла, освирепели победители, настървени за плячка разбойници, с богатото Панагюрище пред очите си, хванаха пушките си като тояги и тръгнаха напред. Виждаше се отдалеко, че в хендека са залегнали само двама души.

Костадин Кацара извади всичките фишеци, които имаше в торбата си, в джобовете си, скрити в пазвата, и ги сложи пред себе си. Станчо Маринов направи същото и залегна до него. Двамата вдигнаха старите си шишанета в ръце…

За един миг целият хендек се изпълни с барутен дим. В него се виждаха вече мъгляво две глави и две издигнати пушки. Отсреща в гъстата навалица, която напредваше, се провидяха вдигнати нагоре ръце, размахани оръжия. С викове този гъст поток се увлече към хендека. При всяка тяхна крачка хендекът като че ли се свиваше и отговаряше с огън, който нараняваше всичко живо напреде си, но не можеше да го спре, който го поваляше, без да го намали.

Костадин мълчаливо сложи последния фишек в пушката си. Станчо Маринов го погледна и се отвали настрана с изпразнена пушка.

— Свърши ли? — запита кратко Костадин.

Станчо седна с разкрачени нозе в хендека, с поглед, впит в ужасната бърканица, която настъпваше към тяхното прикритие. Неговото шишане напразно бе оставило в нея толкова кървави ями. Чудовището уголемяваше своята черна маса и я бълваше към хендека на хиляди нозе, с размахани ятагани в хиляди ръце…

— Свърших! — въздъхна той.

В това време и Костадин Кацара захвърли празното си шишане. Време за бавене нямаше нито миг. Той скочи върху единия край на хендека и дръпна из пояса си остро наточения нож. Станчо веднага разбра какво трябваше да върши. Оставаше другият край на хендека. Той беше негов!…

Историята по-нататък разправя, че войската дълго време се бавила около този невероятен проход. Тези, които успели да влязат в него, за да преминат оттатък, трябвало да се бият с двамата „луди“ и бивали посичани от тях. Че ямите на проклетия този хендек се изпълнили с трупове на низами. Че те се оказали дълбоки като кладенци, че тяхната кал се превърнала в кървава каша.

След това събитие обаче коларските колелета, когато се търкаляли из Драгулин дол, не затъвали вече на това място, както по-рано, защото минавали върху нещо кораво, което жално скърцало, и че това кораво нещо били човешки кости…

Върху цялата тази страшна грамада легнаха костите на Костадин Кацара и Станчо Маринов. Изравнявайки с костите си този хендек, те не знаеха, че бяха изравнили пътя към бъдещето на своя народ.