Яна Язова
Бенковски (47)

7. Нова смяна

През ноември месец Стоян го взе и поведе към Гюргево.

— Нов комитет ще съставим там! — каза му той. — Въстанието ще вдигнем тази пролет на всяка цена!

Георги Бенковски се изпълни с радостна надежда. Пристигнаха в Гюргево късно през нощта в едно проклето дъждовно време. На другия ден престана да вали. Диарбекирлията ги заведе в една самотна къщица край града. Богат родолюбив българин я беше наел за „народна работа“.

— Това е нашата „казарма“ — каза му той. — Вътре ще видиш събрани всички бъдещи апостоли. Те са хора учени и с голяма практика в народното дело.

Колкото и горчива опитност да бе придобил за кратко време, Георги Бенковски влезе в малката „казарма“ с жално сърце и отворени очи, да види тия, които можеха да станат новите апостоли на България.

Стоян Диарбекирлията го въведе в една малка стаица, в която имаше събрани десетина мъже, повечето голобради момци, които обаче се държаха като възрастни и водеха разговор като учени хора.

Георги Бенковски се промъкна край стената, за да не им побърка на разговора, и седна някъде встрани. Когато отправи от своя кът погледа си към тях, той видя, че повечето от тях му са вече познати. Виждал ги бе в Букурещ. Те бяха насядали върху един нисък войнишки креват или с кръстосани нозе върху някаква дрипава черджица на пода. Мизерната обстановка, която никак не им подхождаше, порази веднага неприятно неговото око, което бе навикнало да гледа богати уредби. Народните герои винаги се бяха рисували в неговото въображение облечени в бляскави доспехи.

На първо място тука бе Стефан Стамболов Търновлията, който държеше в ръката си някакъв свитък. Когато другарите му престанаха да разговарят помежду си, той вдигна свитъка и заговори с такъв висок глас, сякаш не даваше отчет, а започваше война. Стефан Стамболов не изглеждаше посрамен от неуспеха на Заарското въстание. Напротив… Той вдигна глас срещу него, като изсипа най-гръмки обвинения против някой си старец дядо Кольо от Хаинето, който го подлъгал, че ще му прати 700 души въоръжени момчета и 80 души турци, готови да грабнат оръжие по един негов знак.

До него на войнишкия креват седеше Панайот Волов, който нямаше защо да казва всекиму, че е ученият измежду апостолите. Завършил Николаевската гимназия, неговото изтънчено умно лице показваше, че той е станал учител поради своята склонност към размишление и наука.

„Мислител може да е, но сигурно е и добър революционер“ — каза си Георги Бенковски, като го наблюдаваше отстрани.

Съдено му бе да се занимава с тези мисли и занапред.

„… Мислителят може ли да бъде и добър революционер? Мисълта не пречи ли на делото?“ — питаше се Георги Бенковски.

До Волова седеше, току на края на кревата, преметнал едната си ръка зад железните пръчки, търновлията Христо Книговезеца, както го наричаха още и Големия. Той имаше вече 35 години и бе най-старият от събраните. За него разправяха, че бил най-близък другар на Дякон Левски.

Срещу него на земята, с кръстосани нозе върху малката черджица, седеше още един търновлия, Христо Караминков, наречен Малкия. Той бе вдигнал глава и слушаше прехласнато своя съгражданин, който викаше и ръкомахаше над главата му. Бухналите мустаци над горната му устна бяха щръкнали под носа му тъй смешно, че отстрани той имаше вид на таралеж.

До него седеше напето и с изправен кръст, като руски офицер, Иларион Драгостинов от Арбанаси, който говореше и пишеше почти на всички европейски езици. Благодарение на тия му знания той бе назначен от чуждестранната компания за чиновник по железницата. Миналата година едва бе напуснал компанията, за да вземе участие в Заарското въстание. След разгрома на въстанието бе забягнал във Влашко. Той правеше твърде добро впечатление както с хубавото си и нежно лице, тъй и със своята напета и стегната фигура.

Стоян Диарбекирлията, който седна до този момък, не изглеждаше покрай него много добре. Георги Бенковски проследи погледите на всички присъстващи, да види дали и те мислят така. Стоян бе негов приятел и застъпник. Той искаше, щото неговият глас да не е по-маловажен от гласа на другите апостоли.

Вдясно от Стояна седеше едно бледно и голобрадо момче от Русчук. Казваха го Никола. Всички апостоли бяха поживели в бащината му къща. Всички считаха неговата майка баба Тонка Обретенова за своя майка и закрилница. Сега пак тя им носеше храна и завивки от Русчук, който се намираше на отсрещната страна на Дунава. Тя преминаваше по широката река с каик и в най-голямата зимна виелица.

Никола изглеждаше запален патриот, твърде млад и възторжен. Всяка дума на Стамболова го караше да чупи горната си устна, над която едва бе поникнал рус мъх.

До Никола седеше и току изръмжаваше в отговор на Стамболовата реч Георги Икономов, сливненецът.

Зад него слушаше мълчаливо заарецът Георги Апостолов, който бе избягал от търговската кантора на вуйчо си в Цариград, за да препаше сабята и револвера и да стане бунтовник. Въстанието, което Стамболов тъй яростно нападаше, провалено в родния му град, го бе направило завинаги изгнаник във Влашко.

Георги Бенковски гледаше всички тия мъже, които бяха или на негова възраст, или много по-млади от него, но всички бяха взели вече участие в някакъв бунт и имаха опит в народните работи.

Как бяха попаднали тук от различни краища на България, той вече знаеше.

Някои можеха да се препоръчат: „Бегълци от Заарското въстание!“

А други: „От сянката на въжето!“

Трети щяха да кажат: „Ние сме новата смяна, застанала на пост!“

За Георги Бенковски обаче тук бяха събрани позованите, за които бе чул да се говори в Азия.