Яна Язова
Бенковски (208)

19. Стената

В това време първите турски постове, които се бяха укрили от природната сила в гората, забелязаха движението по пътеката. Те веднага изпразниха пушките си върху черната змия от хора, която се виеше по нея, и се развикаха колкото им глас държи:

Басън!… Дръж!… Тутун!… Нападение!…

Гласът на Пармаков отговори:

Напред, момци! Сега е най-важната минута! Ние ще победим! Напред!…

Плющенето на дъжда върху широколистните корони на дърветата, ревовете на изненаданите турски стражи, гърмението на техните винчестери, пукането на револверите, слети в една обща гръмотевица, трополенето на една чета нозе, обути в цървули, които тичаха, любовта към родината, стихията на жертвата, радостта от първата неочаквана победа, всичко за миг се събра в един вихър, който отхвърли настрани турските стражи и връхлетя в тъмната гора.

— Напред, братя!… — викаха юнаците. — Пармаков лети!… Стражите се разбягаха!… Победата е наша!…

Ала бурният напор, врявата на предните постове, виковете за победа и гласовете на винчестерите вдигнаха на крак втората стража, която бе многобройна и се криеше в края на гората.

Пармаков очакваше, че от този край започва манастирското лозе. Но не беше така. Зад гората имаше една малка ливада, в която денем при хубаво време, а най-вече при лошо пасяха манастирските говеда. Тази ливада-пасбище, както сме я описвали вече, граничеше с голямото лозе на манастира посредством една стена, градена от масивни камъни. Тази стена не бе много висока, но достатъчна, за да не може да бъде прескачана от добитъка.

Тази стена именно бе неизвестна на Пармакова.

Ала той не знаеше и още нещо. Че зад нея бе разположена на бивак главната квартира на турските редовни пехотни сили и башибозук.

Втората стража, разбудена, уплашена, на тълпи се нахвърли в гората. Тя се срещна с началото на вихрушката, която идеше. Повали се, отхвърли се, изпомачка се от оръжията й, от ръцете й, от нозете й, видя как разтвори, разтърси и отмина гората. Чу този, който ги водеше, да вика: „Урааа…!“

Но и Пармаков чу едно ужасно нещо. Тъмнината, която зина пред него, където предполагаше да се намира лозето на манастира, се огласи от турска бойна тръба, която свиреше тревога. Настъпи землетресение. Неговото опитно ухо улови, че това землетресение се извършва от рипването на хиляди обути в чизми нозе…

Обаче именно в този миг, в който тичаше, той намери пред себе си стената!

Неочаквано изникнала, това бе същата онази стена от масивни камъни, която манастирските братя бяха градили на края на ливадата, за да попречат на добитъка да преминава в лозето.

Стена-гробница!

Такъв гръм от небето, който не е траял повече от миг, историята е описвала при Ватерлоо. Оенският издълбан път — пропадането на Наполеона, „извъртането лицето на вселената“ поради една-едничка внезапна, неожидана чупка на земната кора, дълбока 4 метра, достатъчни, за да погълнат един пълководец, който е имал света, заедно с двадесетте победи на неговата непобедима армия.

Замаян, заслепен от мрака и лапавицата, от гоненето на врага, едва когато блъсна гърдите си в нея, Пармаков видя пред себе си една стена!…

Въпреки страшния напреде му шум, който означаваше пристигането тичешком на многоброен враг, залягането му зад стената, турските команди да се сложат щиковете, тласкан в гърба от неудържимия вихър на последвалата го чета, която бе щурмувала гората, от първите редици, които вече летяха през ливадата, следвани по петите от вторите, които също тъй вихрено гонеха свободата, с лице пред смъртта, Пармаков изтегли сабята си…

Над стената блесна една размахана сабя, една размахана ръка и от същия птичи полет — една уста, която викаше: „Ураа!“…

„Да живее България!“… — отвърна първата редица. В същия миг тя се зачепка с ръце, с крака, с нокти за неравните камъни на стената.

Този бе и последният вик, който се чу от нея.

Втората редица се нахвърли върху гърбовете й, а третата, която вече пристигаше вихрено, намери пред себе си жива стена от тела. Оръжия с трясък се чупеха и падаха в тази стена, ръцете, които сечаха, падаха отсечени. Една стена от ръце и тела, зачепкани с мечове, щикове, саби…

Как се е водила битката тази нощ на стената, останали да говорят дълго време широките кървави следи, направени от ръце, отсечени вече, които все още са се държали за грапавините, додето са омалявали и са се свличали от едната или другата страна. Край натрошените оръжия са били намирани смазани черепи, залепнали и изсушени о някой камък.

Отвъд стената, размесени с много разложени вече турски трупове, са били намерени труповете само на четирима бунтовника. Единият е бил на Пармаков, а другият на поп Стефан от Михалци, който бе напуснал призванието си на светец, за да се бори и умре за народна свобода.

По-далечко от тия двамина са лежали, между куповете избити турци, знаменосецът Димитър от Русе и поп Балчо Колев от Вишовград.

Пред стената са останали дълго време да лежат и да се разлагат на дъжда стотина трупа на бунтовници, между които не е бил допуснат нито един турчин.

Такава е била равносметката от излаза при стената на Дряновския манастир.

Тъй е завършила епопеята, която направи безсмъртно неговото име!