Яна Язова
Бенковски (13)

1. Първите ластовици

През една студена утрин в началото на месец февруари двама пътници се изправиха под стените на Горния метох.

Както ставаше всяка зима, цяла преспа сняг лежеше върху покрива на храма „Въведение на Света Богородица“, а остатъци от нея отрупваха островърхия покрив на оградата и триъгълната керемидена шапка на входната врата. Някаква лавина сняг се бе откъснала от височините на Балкана, полетяла стремглаво надолу и застанала върху Горния метох в Калофер.

Двамата пътници имаше да изгазят много сняг с високите си ботуши, додето да се доберат до манастирската врата. През нощта бе валяло и снегът, който покриваше земята, бе съвършено чист и девствен. И двамата мъже се спогледаха учудено, че в един делничен ден като този не се бе намерила жива душа да излезе от многолюдния метох, която да направи пъртина.

Като изгазиха до голямата дървена порта на метоха, първият, който стигна до нея, вдигна железния чук и удари няколко пъти с него. В снежната дълбока тишина ударите на пътната врата се разнесоха из целия метох. Зад вратите обаче не се забеляза никакво раздвижване. Двамата пътници, още повече учудени, се спогледаха един други. Сигурно те не идеха тук за първи път или поне бяха слушали да се говори за голямото оживление, което цареше в Горния метох на Калофер.

По едно време някаква врата зад оградата скръцна и се отвори. Навярно някоя от ония прибулени с дълъг черен вълнен шал монахини излезе от нея и тръгна към пътната врата.

Това бе наистина сестра Таисия, цветарката на метоха. Зимно време тя твърде често и на драга воля заемаше службата на дежурна сестра. Това правеше тя, когато дълбоки снегове покриваха за дълъг зимен сън нейните рожби в градината, когато скрит под снега, от много месеци спеше и „Бисерът на Горния метох“ — онази цветна купола, наричана още „Цветарникът на госпожа Евпраксия“, върху която сестра Таисия с голяма любов и умение отглеждаше всички сезонни цветя. Когато едни цветове от куполата клюмваха на земята, други се издигаха и разцъфтяваха за радост на манастирските обитателки. Цялото това цветно богатство на сестра Таисия лежеше отдавна погребано под дълбок сняг и нейният живот, свързан с цветята, бе опустял и загубил всякакъв смисъл. Тя често пъти казваше пред своите другарки, че когато снеговете навалят върху „Бисера на Горния метох“, би желала да се превърне в мечка, за да заспи зимен сън.

Мразът и снегът на двора ужасяваха сестра Таисия, затуй, когато чу хлопането на пътната врата, тя се позабави, за да нахлузи върху дебелите си плъстени обуща още едни, да си облече кожуха и да се покрие от глава до пети в своя голям вълнен шал, който бе оплела и боядисала собственоръчно. Тъй въоръжена да се бори с омразното време, тя отиде до голямата порта и погледна през малкото прозорче, като повдигна дървения му капак.

Вън чакаха да им се отвори двама мъже, които не бяха от града. По дрехите си личаха да са чужденци. И двамата бяха облечени в дълги черни мушами, левенти и млади на по 28–30 години, и двамата имаха висок ръст, и двамата един до друг приличаха на два равно отрязани черни клона. Едничката разлика между тях бе тази, че единият бе черноок, а другият рус.

Сестра Таисия отиде при малката вратичка и я отвори.

— Кого търсите? — запита ги тя.

— Добър ден, милостива сестро! — любезно се поклони пред нея черноокият. — Ние сме дошли да се представим пред вашата достопочтена игумения госпожа Евпраксия.

— Лош ден сте избрали — отвърна сестра Таисия, като не отстъпи от прага на вратата. — Днес госпожа Евпраксия не приема никого!

— Защо?… Какъв ден е днес! — възкликна неприятно изненадан черноокият, като се спогледа учудено със своя синеок другар.

— Не мога да ти отговоря — пресече го сестра Таисия, — щом вие не знаете това!

Двамата млади пътници постояха пред нея сконфузени и опечалени.

— Въпреки това — обади се енергично русият — ние трябва непременно да видим, и то още сега, игумения Евпраксия. Тъй като идем за тази среща от твърде далечно място. Както виждате, ние не сме тукашни и затуй простено ни е да не знаем вашите обичаи. Работата обаче, по която дирим госпожа Евпраксия, е толкова важна, че тя никога няма да се разсърди, че сме я обезпокоили. Сестро, кажи й, че двама българи, дошли от Влашко, искат да говорят със светиня й!

— Това аз не мога да направя — решително отговори сестра Таисия. — Днес това не може да стане! Казах ви, че тя никого не приема на днешния ден!

В това време една калугерка, ниска и пълна, се притече, сякаш се изтъркули към вратата. Това бе сестра Анисия, която бързаше да види кои са тия двама пътници, които са изгазили дълбоките снегове, за да дойдат в манастира, и защо сестра Таисия ги възпира на външната врата. Тя пристигна запъхтяна и завика:

— Какво има, мила сестро?… Какво се е случило?…

Тези двама господари искат да разговарят с госпожа Евпраксия. Сестра Анисия се възсепна и ги изгледа с голямо съжаление.

Днес игумения Евпарксия няма да ви приеме — потвърди тя това, което бяха вече чули от устата на дежурната сестра.

Русият мъж, който изглеждаше много по-нетърпелив от черноокия, отново се обади:

Сестро, ние няма да си отидем, додето не се срещнем и не поговорим с игумения Евпраксия. Работата, по която я дирим, е много важна. Тя засяга толкова нас, колкото и нея и не търпи никакво отлагане!…

Гласът на младия човек прозвуча наложително и почти заповеднически. Сините му очи, които имаха красотата на скъпоценни камъни, криеха в себе си един блясък, който не оставяше никакво съмнение да е вътрешен огън. Той бе наложителност. Заповед, на която не можеше да се противоречи.

— Много добре разбирам — с разколебани сили отвърна сестра Таисия. — Но дори да желая, не бих могла да ви помогна. Госпожа Евпраксия няма да ме приеме и няма да иска да ме изслуша.

Тези й думи хвърлиха в още по-голямо недоумение двамата пътници и те отново се спогледаха, сякаш се питаха: „Какво става в този метох?“ Сестра Анисия обаче отново им се притече на помощ.

— Сестро Таисия — извика тя, — не бихме ли могли да отправим нашите гости до сестра Серафима?… Аз винаги така постъпвам, когато госпожа Евпраксия е заета или не е в метоха.

— Това можем да направим — съгласи се сестра Таисия.

— Но ние сме дошли да се срещнем и говорим с госпожа Евпраксия! — отново се обади русият с нетърпелив глас. — Защо ни отпращате към тази сестра Серафима?

— Да се срещнете и разговаряте със сестра Серафима в Горния метох — живо му отвърна сестра Анисия, — това значи да сте срещнали и разговаряли с игумения Евпраксия. Сестра Серафима е единствената врата към килията на нашата света майка!

— Добре, тогава, по-скоро да минем през тази врата! — извика русият, като нахълта през малката вратичка на портата в метоха.

При неговото нахлуване сестра Таисия трябваше да отскочи с вик настрана. Черноокият й се усмихна кротко и последва другаря си.