Яна Язова
Бенковски (184)

3. Последният удар

Мъгливо и дъждовно беше утрото върху високата поляна Чумен.

Неговите скъпернически зари позволиха на разпръснатите из канари и удолнини четници да излязат на поляната и да се преброят с око.

Мъжделивите мъгли се оказаха недостатъчни да прикрият страшната липса на повече от 70 човека, бойни другари, които на тръгване през нощта, съединени с тях, са съставлявали още войска. Тази войска имаше една бойна задача — да продължи въстаническата борба в Балкана, една надежда — да намери непокорена разбунтувана земя. Един идеал — свободата!

Утрото е преглед на силите. Проверка на техните ратници по всички бойни полета.

Утрото показа силите на Каблешкова.

Върху поляната Чумен се гледаха очи в очи последните въстаници. Те не бяха повече войска, а една разпръсната чета. Утрото показа умората си. Бяха тръгнали през нощта със задача да стигнат най-високата цел, но една урва ги беше уморила.

Малобройността им бе неверие в задачата. Непреодолените трудности на пътя — безнадеждност. Разпиляването им — бягство!…

Бягство!… — казваше утрото на Каблешкова. — Твоето излизане В Балкана не е друго… Бягство е… Тия, които са изчезнали — избягали са. Ти се мислеше за военачалник, но си беглец!

Два пъти отказан, два пъти свален!…

Първият път — от народа, когото ти събуди от петвековен сън, вдъхна му надежда за освобождение, втъкна пушки в ръцете му, накара го да възкачи камбанариите и да бие камбаните, да тича по улиците и като стреля с оръжията си и хвърля върху тебе цветя, обяви, че те приветства като апостол и водач, но същият после каза, че си злосторник, и те затвори!…

За втори път си отказан тук, на това място, от своите войници!… Додето бе тъмна нощ, те се разпиляха из гората на всички посоки!…

Скоро ще загубиш и тия, които се събраха на поляната Чумен, защото и на тях е станало ясно, че е дошло времето всеки да се спасява с бягство.

Беглец от родното място, от великата идея, за Каблешкова означаваше — мъртъв!…

Той не бе тръгнал да бяга от борбата за свобода! Не бе тръгнал да се отказва от надеждата!

Спасението за него означаваше бягство от живота!

Тодор Каблешков се видя мъртъв!

За него авторът на най-хубавата своя книга „В тъмница“, е писал: „Той е приличал на скелет, но в тоя скелет, в който животът едва се крепил, тлееше велик дух…

Разорението на плътта като че се е обърнало в енергия за душата.“

Напуснат от тази енергия на душата, Тодор Каблешков се намери в едно разорено тяло, застанало в мрачната дъжделива утрин върху поляната Чумен. Оттук нататък неговият път по балканските хайдушки пътеки не е бягство, а влачене към смъртта.

Треската прочее вече можеше да тържествува в него!… Тя започна да влиза всеки час в оставеното без защита тяло. Да разтърсва гори, топи и разкъсва онова нещо, останало в него, което бе готово да се унищожи.

Нейната работа бе тъй лесна, че уморените въстаници, оставили конете си на високата поляна Чумен, изтощени от безсъние и глад, трябваше на дълги разстояния да крепят в ръце своя болен военачалник.

Неотлъчно го следваше и неговият хилядник Найден Попстоянов. Мрачен, мълчалив, безнадежден, както в първата нощ, той бе убит духом, другар на едно болно тяло, което се рушеше пред очите му по дългия път.

Двайсет и седмина копривщенци бяха тръгнали с тях по поляната Чумен. Подир няколкото срещи с турски потери разгубиха се из планината двадесет и четиримата. Около апостола останаха да се наброяват трима: пловдивчанинът Георги Търнев, който бе примамил в своя хан великия апостол на свободата Васил Левски, казанлъчанинът Стефан Почеков и мълчаливият рицар с дългата черна брада Найден Попстоянов. Нему бе съдено да не се дели от апостола до последния си час.

На третия ден малката група вече се движеше бавно из местността Ръждавица. По тази местност се виждаха разпилени Троянските колиби.

— Не мога повече! — простена Тодор Каблешков. — Ако сте мои братя, убийте ме! Треската не ме оставя, но чувствам, че не иска и да ме свърши! Куршумът ви за мене ще бъде спасение!… Бай Найдене, защо мълчиш?… Ти си длъжен като мой хилядник да ми направиш туй добро!…

Мрачният рицар отвърна с глух глас:

— Да се отбиете в първата колиба и да си починем!… На тебе ти е нужен само дълъг и укрепителен сън! Ето пред онази колиба ни гледа човек и този човек си изглежда българин!…

Четиримата другари и най-вече този измежду тях, който не можеше повече да върви, влязоха в колибата на българина от Троянските колиби, тръшнаха се на коравата земя и веднага се предадоха на дълбок и тежък сън.

Събуди ги пушечен залп, който ги накара да скочат изведнъж на нозете си. Срещу тях вратата на колибата беше цялата забулена в дим. Размесени с дима, се чернееха зверските лица на башибозуци. Тия башибозуци се мереха в тях с пушки и пищови.

Двамина от тях влязоха с голи ятагани в ръце. Георги Търнев от Пловдив и Стефан Почеков от Казанлък се намериха отпреде им. Главите на двамата другари едновременно отхвръкнаха настрани и веднага украсиха върховете на окървавените ятагани. Техните две обезглавени тела останаха да треперят и да се гърчат в локви кръв върху намазания с глина под на колибата.

Нападението на башибозуците бе станало тъй ненадейно, а картината пред очите им бе тъй ужасна, че двамата още живи въстаника останаха да стоят втрещени и да гледат мълчаливо на нея като продължение на своя кошмарен сън.

В това време обаче, додето двамата бабаити гордо изнасяха на върховете на ятаганите си двете мъртвешки глави, които вече пожълтяваха, няколко от по-възрастните нападатели възпрепятстваха ново навлизане в колибата от страна на други млади кръвопийци, който също така искаха да накървавят своите ятагани.

— Ако носим две глави и караме двама живи комити, бабаитлъкът ни ще бъде по-голям! — заявиха решително те.

Тъй и стана. Натъкнаха двете глави на колове и ги понесоха напред като знамена. След тях изведоха от колибата, вързани на въже, двамата останали живи въстаника и с викове, песни и веселби из целия път ги поведоха към Троян.