Яна Язова
Бенковски (16)

4. От никого нечакани въпроси

— За какъв „Централен комитет“ в Румъния ми говориш ти? — запита госпожа Евпраксия.

Апостолът Панайот Волов я погледна изненадан. Какво означаваше нейният въпрос? Дълбоко незнание? Старческа немощ, за която и най-великото битие стига до детински брътвеж? Или нейният въпрос бе една уловка?

Помощникът му Георги Бенковски ненадейно стана внимателен. Той изпъчи гърдите си и съсредоточи своя остър поглед между двамата. Монахините войници кръстосаха зад гърба на своята игумения един плах и многозначителен поглед. Сестра Серафима стана от своя тъмен кът и се приближи към масата.

— Аз говоря за този Български революционен централен комитет в Румъния, госпожо, за който ви е говорил и Дякон Левски — уклончиво отговори апостолът. Той млъкна, сякаш бе казал всичко. Очевидно бе, че се пазеше да не направи някоя друга стъпка напред.

Госпожа Евпраксия мълчеше и го гледаше. След известно време тя се реши да заговори:

— След като обесиха Дякона в София, изпрати ми се писмо от Букурещ: „Няма Дякона!… Няма свобода!… Няма Централен комитет!“

Тя замлъкна с очи, впити в очите на апостола Панайот Волов, сякаш го подканяше и насърчаваше да продължи. Но тъй като той не предприе нищо по нататък, тя отново заговори:

— Дякона… мъртъв. Централният комитет разтурен! Частните революционни комитети из цялата страна… загасени огнища, затрупани с пепел. Такова беше положението.

— Уважаема госпожо — отвърна младият апостол, — положението бе такова до 20 август на следната година 1874!… Тогава Централният комитет се свика на заседание… Взе се решение да се съживят и засилят всички тайни революционни комитети в страната…

— Чух, че някой ви е накарал тогава да гласувате за нов Централен комитет, в който да няма председател, а само членове. И вие гласувахте?…

Двамата апостоли стояха безмълвни. Трите черни жени се запитваха с очи. Как бяха достигнали тия сведения до старата игумения?

— Защо спря „Независимост“? — обърна се отново тя към Панайот Волов. — Последният му брой излезе на 12 октомври 1874 година.

Госпожа Евпраксия пъхна ръка под масата и веднага пред слисаните й слушатели излезе едно тайнствено плитко и широко чекмедже, скрито в голямата дъбова маса. Тя на часа намери вътре един напечатан лист, сдиплен между куп книжа, и го хвърли на масата.

Това „Възвание“ към българския народ, писано на 30 юли 1875 година и подписано: „Ваши братя. Б. Р. Ц. Комитет в Букурещ“, от кого е писано?

„Ние ще следваме оттука как върви бунтът в Херцеговина и всичко важно ще ви съобщаваме писмено или устно, а вие се стягайте и приготовлявайте!

… Че ние сме длъжни да въстанеме колкото е възможно по-скоро, трябва ли да се говори, особено сега, когато въстанието в Херцеговина е пламнало, има бунт в Албания, размирици и вълнения в Босна.

Ние оттука ще пишем писмо на нашите войводи и офицери в Русия, Сърбия и Влашко. (… Какви войводи и офицери имат те?…) И ще им известиме да бъдат готови, за да прецапат Дунава, когато трябва, ще гледаме да направим всичко, което е възможно, за да приготвиме тука във Влашко, а вие разпратете до навред апостоли, които да известят тайно на по-главните работници в селата и градовете радостната вест…“

Къде са тези апостоли?

Къде са ония, които разнасяха навред тази ПРОКЛАМАЦИЯ

„Издадена от хиляди български въстаници в Балкана на 8 септември 1875 година“?

Госпожа Евпраксия извади от чекмеджето нов печатан лист и го хвърли на масата.

— Е, какво ще ми кажеш, апостоле, за тия хиляди въстаници? Къде отидоха те? Каква е тяхната съдба? Прочел ли си какво се казва в Прокламацията?

„Ти изпомежду себе си изваждаш засега нас и ни провождаш на бойното поле, за да се борим за светата цел.

Ние те послушахме и сега ето ни вече на бойното поле, дето ще пролеем и последната си капка кръв за твоето освобождение!…“ Апостоле, вземи тази Прокламация и си припомни: „Къде са ония апостоли, къде са ония хиляди български въстаници в Балкана?“