Яна Язова
Бенковски (106)

6. Главен щаб

За един миг Княза се намери оставен да решава сам. Пред него бе въстаналата негова столица, веселото буйстване на нейните улици, светлините, които се запалваха вече все по-нагъсто, разлюлени като тълпите, които ги бяха понесли, подвижни като тях, преливащи се от улица в улица, все по-многобройни, по-шумни, по-весели. Наоколо обаче планинските дебри и гънки тънеха в пълен мрак, никакво раздвижване не се забелязваше още в тъмната природа около Панагюрище.

— Тази нощ трябва да обиколя селата наоколо! — каза високо той. — Моите мечени, муховци и петричани, какво правят те?… Имат ли кървавото възвание на ръка? Въстанали ли са?…

— Войводо, бунтовниците в Панагюрище ще се уплашат, ако научат, че си излязъл оттук! — възпротиви се мъжки глас в тъмнината.

— Те ще ме видят отново в Панагюрище, преди да изгрее слънцето — отвърна Княза. — Но да се забавя и до следния изгрев, вие какво има да се плашите от това? Аз ще обикалям с четата си около вас и ще ви пазя. Турците, за да стигнат до вас, трябва да минат през нашите трупове. Вие по-добре кажете, кой желае да дойде веднага с мен?

— Вземи мене, войводо! — извика глас в тъмнината.

— Крайчо е това! Крайчо стотникът! Да живей Крайчо Самоходов!… — завикаха мустакатите юнаци, силно притиснати около Княза. — Крайчо доказа, че е юнак. Той ни спаси от страшния пехливан Мустафа край Стояновата воденица.

През една нощ неотдавна страшният пехливанин бе изчезнал завинаги. Даут онбаши го бе дирил навред из Панагюрище, пускал полицейски кучета из околността и край Стояновата воденица, но никаква диря не бе намерил от него. А днес, щом пропука първата пушка в Панагюрище, Крайчо излезе на улицата въоръжен и всички ахнаха от възхищение. На кръста му бе запасан коженият силяхлък на Мустафата, а в него втъкнат белият му кулаклия нож с позлатена дръжка!

— Да живей Крайчо! Да живей!… Той е юнак!… — викаше множеството, като гласуваше по този начин неговото приемане. — Той ни спаси от най-лошия пехливанин Мустафата!…

— Върви с мен! — рече Княза. — Назначавам те за мой байрактар! С това Крайчо Самоходов получи най-голямата награда за своята самопожертвувателност.

— Войводо, вземи и Марина Шишков! И той иска да дойде с тебе! — развика се отново множеството. — Вземи го, защото е юнак! Той ни заварди със сабята си от ръцете на мюдюрина Азимаха, когато извади филинтра да гърми върху нас!

— Марине Шишков! — отзова се Княза. — Нареди се зад Крайча байрактар! Ти ще бъдеш стотник!

— Да живей! Марин Шишков да живей!… — завика презглава задоволената тълпа, в която пискаха вече само няколко женски гласа.

— Тома Георгиев и Тодор Белопитов! — провикна се над всички Княза. — Ще дойдат с мене като секретари на тази малка чета, която преименуваме тука в Главен щаб!

Поздравителните викове, с които се приеха двамата секретари на щаба, се превърнаха в сърцераздирателни възклицания и въздишки. Не можеха всички панагюрски въстаници да се наредят подир Княза в Главния щаб. Такава чест можеше да постигне само десетина из тях, белязани с пръст от съдбата.

В това време погледът на Княза падна на един рус, светлеещ образ, постоянно усмихнат, плувнал в блянове. Това бе образът на Васил Соколски, доктора и аптекаря на Перущица.

— Докторе — каза той, — ще дойдеш с мен! Назначавам те за лекар на щаба!

Русото, светлеющо лице за един миг трепна и като че ли се отдръпна малко назад. Това отдръпване не бе отказ, а припомнюване на една друга длъжност. В това мигновено трепване се припомнюваше Перущица, перущенските другари съзаклятници, които го бяха изпратили в Оборище като техен делегат, а още и Велика, която броеше вкъщи дните на тяхната първа раздяла.

— Но… — възпротиви се той неохотно — тази нощ аз трябва да вървя… — Да проглася въстанието в Перущица!…

Неговата неохота се дължеше на чувството му на пълно сливане с бунта, който току-що се бе извършил пред очите му в Панагюрище. Подхранвал у себе си през цял живот елемента на неговите стихии, превърнал себе си в една негова частица, той не чувстваше сили да се изтръгне от Панагюрище, както няма сила, която би могла да отцепи прахолинката от един циклон. Съдбата на тази прахолинка бе негова съдба. Речено бе да се присъедини към урагана и да остане в него докрай.

— Васил Петлешков замина преди тебе! — отговори Княза, а този отговор даваше израз на цялото решение на въпроса.

Васил Соколски биде зачислен като лекар на четата, която се назоваваше вече Главен щаб.

Подир неговото име Княза назова името на още един чужденец. Това бе името на апостола Захари Стоянов. Другите двама апостоли бяха заминали вече към своите местоназначения още преди да се стъмни. Техният другар, останал в Панагюрище, бе едно човече младо и усукано от жилите на нескончаеми, бушуващи в него енергии, с коса и брадичка не от косми, а от бодли, с едни очички святкащи, с една уста, която можеше да направи всеки насреща му да се хили и подскача.

И неговото име получи неколкократно „Да живей!…“ Ала тези, които го удостояваха със своите поздравления, някак си и не помислюваха, че това дяволско човече, което вири главичка на всички страни, ги наблюдава непрекъснато със своите живи, святкащи очи и че един ден ще ги предаде на бъдещето с неувяхваща слава, превърнати в безсмъртни образи.

Княза възседна своя сив кон, а щастливите избраници, които назоваваха вече себе си Главен щаб, се наредиха зад него.

Крайчо байрактар, нарамил в тъмнината зеленото знаме, което апостолите бяха донесли със себе си до моста, го развя над главата си и подкара своя кон начело на тъмната колона.

— На добър час, войводо! — завикаха със сълзи на очи панагюрските въстаници. — На добър час! Не забравяй, че си се обещал, преди да изгрее слънцето, да се завърнеш!…

Последва един отговор: тропотът на конските копита, който постепенно се отдалечи и заглъхна в тъмнината.