Яна Язова
Бенковски (234)

26. Занемелите барикади

Черковата „Свети Архангел“ първа усети отстъплението на въстаниците от двете барикади на пещерския път.

Околните на черковния двор две сгради отдавна горяха на огън, запалени от башибозуците. Пламъците им лижеха черковните дувари и нажежаваха черковните каменни стени като пещи. Искрите им и пушеците им обливаха високата камбанария, но затворените вътре виждаха само два други пламъка. Тия, които бяха избухнали на мястото, където се кръстосваше пещерският път с реката.

Топът на Решид паша, нагласен върху черковището „Света Неделя“, продължаваше с оглушителни изригвания да разтърсва черковните стени, но затворените вътре като че ли вече не ги чуваха. Заслушани тревожно, те си казваха един другиму: „На мене ли така ми се струва, или е истина, че барикадите мълчат?“

Малкият Рангел, синът на Спас Гинов, когото тази нощ баща му бе довел от втората барикада и сега се мушкаше между големите мъже в долния кат на черковата, се провикна с цял глас:

— Я чуйте бе, хора, барикадите замлъкнаха!…

Тъп като Рангел идеше оттам и следователно познаваше най-добре гласовете им, всички му повярваха и още по-тревожно напериха уши, като се заслушаха подир неговия вик.

„Черковата — пише два и половина месеца подир събитията на този ден Макгахан, специален кореспондент на английския вестник «Дейли нюз» — имаше само два прозореца и те бяха високо под кубето.“

Преживелите този ужасен ден и излезли от черковата мъже и жени са му разправяли, че през тия две малки прозорчета пет снаряда са паднали вътре в черковата, претъпкана с жени и деца, които са могли да сторят само едно, притиснати един до други до задушаване — да стоят прави. Ранените не са могли да седнат, нито да легнат, убитите не са могли да паднат. Масата на живите ги е поддържала прави, без да може да се отърве от тяхното страшно съседство. Кръвта, размесена с парчета мозък, която изтичала от техните разпукнати глави, обливала дрехите, главите и ръцете на тия, които са ги заобикаляли. Техните мъртви очи са се впивали с ужас в очите на съседа. На техните вкочанени устни още стоял последният вик за помощ.

„С очите си видяхме следите от два снаряда на около двайсетина сантиметра от тези прозорци — продължава Макгахан, — което показва, че те са били прицелна точка.

Ония, които са участвали в бой, знаят ефекта от експлодирането на снаряд вън на открито, между въоръжени и корави мъже, които, увлечени от разгара на борбата, едва ли му обръщат внимание. Но ефектът от снаряда, който е паднал през високия прозорец на кубето, адският трясък при експлозията му всред тази маса от жени и деца, които пищят, не може да опише ничие въорбажение.“

„Гюллето удря през прозореца вътре в олтарния зид — пише по-късно Спас Гълъбов, — кърти камъните, а те, смесени с дим и прах, отлитат към свода църковен и ся изсипват като град. Писнат изведнъж стотина дечица, и топовният гърмеж заглъхне! Едно камик ударило, друго — част от гюлле, на трето ушите оглушели — пищат, та ся късат…“

Захари Стоянов допълня картината с тия думи:

„Едно гюлле, което преминало през прозореца, откъснало напреки напречните железа, на които висели полюлеите и които с падането си на земята свалили големи камъни: силен трясък и гръм, придружен с прах, изпълнили черковата.“

Но в тази запалена пещ, в тази братска могила, в която погребаните умирающи са били, нито силните трясъци и гърмежи на снарядите, които са къртили дупки в камъни, нито провалянето на полюлеите, нито гъстите димове и прах, в които са се слушали писъците на жените и децата, не са поразявали толкова, колкото викът на едно хлапе:

„Я чуйте бе, хора, барикадите замлъкнаха!…“