Яна Язова
Бенковски (34)

9. Пророчество, което не е за вярване

Сурея отново мина покрай мълчаливите мъже, наклякали покрай дуварите в уличката на Титигата. Тя не ги погледна, не хвърли нито един поглед към първия, който отдавна чакаше да бъде повикан. Това бе един белобрад турчин с голяма копринена гъжва на главата. Носията му беше от Дамаск и гъжвата около феса му бе от чиста дамаска коприна.

Сурея се изправи пред малката дъсчена порта, но не потропа на нея. Тя извади златен пръстен от ръката си и като провря някаква книжка през него, хвърли го зад ниската дъсчена ограда.

Мъжете не станаха от местата си и не се разбунтуваха, а гледаха с любопитство какво тя върши. Дори старият турчин от Дамаск, който отдавна чакаше да бъде повикан при бабата магесница, я гледаше с една благосклонност, пълна с блажени спомени. В неговата родина розите се ценяха най-много от всички цветя.

Старецът, който вардеше входа на прорицалището, отмести топора, отключи вратата и надникна цял навън.

— Ти ли си, цвете на Денизли, Сурея! — каза той ласкаво, като потреперваше. — Влезни при мен!

Когато Сурея влезе, като подрънкваше тихо със златните си гривни, и той затвори вратата, най-близкостоящите мъже погледнаха с усмивка на съчувствие стареца от Дамаск, който не бе дръзнал да протестира за своето право. Но той отвърна на техните усмивки с усмивка и като всмука от дългата си лула гъст тютюнев дим, каза с весела старческа благост:

— Приказките на „Хилядо и една нощ“ разказват, че златото не давало ум. Обаче самото злато е ум!…

Когато старата Титигата изпрати своя посетител, Сурея влезе при нея и целуна сухата й като пергамент ръка.

— Какво те води по необичайно време при мене? — запита строго старицата.

— Дойдох да ти кажа, че ти имаш силни врагове, майко Титигата! — проговори с тих глас Сурея.

— Врагове?… — запита стогодишната вещица и като вдигна към нея слепите си очи, ослуша се в нейните думи. — По-силен враг от дявола аз нямам. Но и той отдавна се е съгласил с мене да правя добро на хората, с каквото мога.

— И все пак имаш, майко Титигата — въздъхна Сурея, — защото те отнеха магията на талисмана, който ми даде, и му помогнаха да избяга!

— Какво говориш? — запита старицата с недоверие.

Когато Сурея й разказа всичко, каквото се беше случило, тя потъна в себе си и се замисли.

— Сурея — проговори най-сетне тя. — Тези, които са му дали сили да излезе от тази къща и никога да не се върне вече в нея, не са мои врагове. Те са пазители на неговата земя, които не познавам, защото живеят твърде далеч от нас. Той е техен, не е наш. Когато е излязъл от тукашния свой дом, моят талисман е загубил силата си над него, защото действа само на нашата земя, върху която той стъпя. Добре си направила, че си го извадила. Подай ми го! Ако го задържиш по-дълго време у себе си, той ще добие обратна сила и ще те порази с любов, която ще те погуби.

Сурея тъжно въздъхна из дълбочината на гърдите си и сложи двете прегънати восъчни човечета в нейните скути. Старата вещица ги взе в костеливата си ръка, размачка ги с удивителна ловкост, плюна върху восъчната топка и я пъхна под седалището си.

— Всичко е станало за твое добро, цвете на Азия, Сурея! — каза тя. — Аз ще изпратя добри мисли към пазителите на неговата земя, които са го прибрали, защото ти си спасена!

Сурея мълчеше, с ръце спуснати от двете страни, а сълзите капеха по страните й. Стогодишницата проговори:

— Вземи си за мъж роден в Азия, Сурея!… Само с него ще бъдеш щастлива!

Но понеже Сурея нищо не отвърна и на тия нейни думи, тя вдигна своя жезъл от коленете си и като го насочи към нея, каза:

— Седни и чуй истината, о, дете мое, цвете, каквото Азия ражда на сто години веднъж! Чуй и захвърли от сърцето си спомена за мъжа, който е побягнал от тебе!…

Когато Сурея седна, тя допря отдалече чатала на лешниковия клон до върха на главата й, потъна в себе си и рече глухо:

— Слушай, рожбо моя Сурея, не си спомняй какво е бил той тука! Там, където е отишел, той няма да бъде това. Не си спомняй какво имаше той тук! Там няма да го има. Не си спомняй какви думи ти е казал тука! Там той ще ги забрави! Дошел е отскоро на наша земя и скоро ще излезе от нея. А там, където той ще иде, ти не бива да го последваш!…

Лешниковият клон падна, изтърван от ръката й. Нейната беззъба уста остана раззината като черна паст.

— Майко Титигата! Майко Титигата!… — извика Сурея, скочи и започна да я разтърсва с нежните си ръце.

Острият звън на нейните златни гривни възвърна съзнанието на старицата. Тя събра устните си, облиза ги със сухия си език и прошепна уморено:

— Ох, чедо Сурея… добре, че си в Денизли!…

Сурея погледна с широко разтворени очи старата магесница. Стогодишният ум не е вече ум на здрав човек. Тя стоеше самотна и безпомощна пред нейните брътвежи и мислеше, че вече няма никой, никой, който да й помогне.

Стогодишната старица увеси глава и се отдаде на кратка почивка. Тя бе изчерпала всичките си сили. Сурея седна отново пред нея и като опря глава на ръцете си, започна да я разглежда. Животът бе минал и отминал преди много десетилетия през нейното тяло. Нейното време бе свършило отдавна, а Сурея я викаше в настоящето и търсеше помощ от нея. Безвременният човек не е ли мъртъв? Не седи ли Сурея пред един мъртвец?…

Тя се уплаши и стана. Звънтенето на нейните гривни отново събуди старицата.

— Отиваш ли си, цвете мое Сурея? — запита тя.

— Отивам си, майко Титигата.

— Гласът ти е като на болен човек.

— Аз наистина съм много болна, майко Титигата! — прошепна Сурея.

— Ти се разболя, защото не ми повярва, цвете мое! Ти загуби моята опора. Додето спях, ти си каза: „Тази бабичка не знае какво да ми каже. Защо съм й вярвала досега?“ А не цъфтеше ли ти според силата, която ти давах? Но додето спях, а ти ме гледаше, цялото ти тяло увехна пред мене като цвят на роза.

— О, майко, нима ти видя това? — извика Сурея и като се хвърли на колене, целуна сухата й пергаментова ръка. — Прости ми, майко Титигата, и научи ме! Аз пак ти вярвам!

Титигата сложи ръката си върху къдравата й глава и като помилва розовото фесче, проговори глухо:

— Ти не вярваш на истината, Сурея. Мъчно е да се повярва, че желаното е злочестина, а нежеланото щастие. Ти увехна пред очите ми от гласа на истината, защото желаното се напуща с омраза и проклятие едва когато предреченото се сбъдне.

— Но, майко Титигата, ти нямаш ли сили, не можеш ли да го видиш къде е той сега, да го намериш и с нова сила да го привържеш към мене? Не можеш ли да го накараш да се върне?

— Мога — глухо отвърна Титигата. — Мога, цвете мое. Стига ти да ми дадеш нещо от него: парче от негова дреха, копче или дори един косъм.

— Но аз нищо нямам от него! — с ужас извика Сурея.

— Тогава и аз нищо не мога да направя — отвърна Титигата. — Моето знание трябва да има върху какво да се опре.

— Но аз имам неговия образ в сърцето си, майко Титигата! Не можеш ли да погледнеш в моето сърце, да го видиш и да го намериш по света?

— Не може — отвърна старицата, — защото образите в сърцето са винаги неверни.

Настъпи кратко и зловещо мълчание.

— Какво ще правиш ти сега, Сурея?

Сурея преглътна сълзите си и отговори:

— Ще тръгна да търся парче плат от дрехата му, копче или косъм от неговата глава.

Старата магесница се усмихна уморено и спокойно:

— Върви, върви, цвете мое, върви!… Преди сто години чух една песен, която още помня:

Додето не си загубил измамата,

все още можеш да се наречеш честит!…