Яна Язова
Бенковски (2)

2. Тайните пътища на госпожа Евпраксия

Госпожа Евпраксия се върна в Горния метох, както слонът се прибира да умре на своето свещено място.

В първите дни тя се затвори в своята килия тъй, като че ли се погребва. Всичко това, което бе нейна ежедневна грижа в манастира, продължи да сее и да произвежда, без тя да хвърля един поглед върху него. Становете тъчеха килими на „макази“, „китени“ и платове „гриза“, без тя да ги прегледа. Вълни се боядисваха, без тя да похвали улучения цвят или да захвърли неулученото, прежди се предяха от изкусни пръсти, без тя да провери тънката ниша. От сутрин до вечер по-възрастните сестри и тия, които през зимата не бяха особено заети, плетяха вълнени чорапи, известни в цялата страна. Младата Макрина ги носеше за продан в града или в манастира дохождаха прекупчици търговци, които ги изнасяха вън от Калофер, без игуменията да се попазари за тяхната цена. Колари пъшкаха, превили гърбове под чували жито и царевица, но игумения Евпраксия не стоеше вече на прага на мелницата, за да ги посрещне, както трябва. Тя не посрещаше и работниците, които идеха да работят в манастира, не ги ругаеше, когато се размайваха из двора, и не слизаше да ги почерпи с ракия от сини сливи по големите мразове.

Огньове буйно горяха в магерницата, но игуменията не знаеше вече какво се готви в големите казани. Тя се хранеше сама в своята килия, често пъти с твърд хляб и сирене.

Катърът, който чувстваше близкото присъствие на своята господарка, по цял ден пръхтеше невъздържано с широките си ноздри, биеше земята с тежките си копита и я викаше с цвилене, подобно на рев.

Напразно поглеждаха към нейната килия сестрите на Горния метох. Когато чакаха госпожа Евпраксия да се намери и да се прибере в общежитието, те се чувстваха единни, притиснати една към друга от обща скръб, от една грижа и от един страх. Никоя не мислеше за себе си, всички мислеха как да спасят метоха от погубление.

Игумения Евпраксия ги свари в това душевно състояние. Бяха използвали най-доброто нещо, което бяха научили от нея — единодушието… Тъй се бяха вкопчили една за друга с ръце, с души, че бяха заприличали на едно тяло и на една душа.

Когато госпожа Евпраксия се намери, тяхната сигурност и спокойствие се възвърнаха и грижата им по управлението на големия метох биде свалена от техния гръб, за да яхне отново яките плещи на старата игумения. Тогава в тяхното здраво сплотено множество настъпи онова отпадане на силите, присъщо на държаните дълго време опънати жили и силно напрегнати мускули. Свалиха се ръцете, които бяха поддържали високо над главите един тежък товар, до изнемога. Настъпи разпадането, защото бе имало прекомерно сцепление. Настана разпуснатост, която наричаше себе си отпочиване от железен ред. Настъпиха нехайството и свободата, свойствени на една дисциплина, доброволно поддържана от ужас.

Това не беше бунт, а само разхлабване на юздите. В такова време госпожа Евпраксия трябваше да ги поеме отново в своята десница.

Сега сестрите, които работеха по-малко, обичаха да се събират край големия огън в магерницата и да бърборят, което доставляваше голямо удоволствие на сестра Анисия. Тя бе страдала и мълчала в най-крехката възраст на своя живот, когато нейните другарки още момуваха или отиваха щастливи под белия невестински венец. Тия свои години тя прекара в мъчителни спомени за своето щастливо семейство, за едно невръстно дете и млад съпруг, изчезнали в пламъците на нейния опожарен дом, които тя дълго време и напразно се бе мъчила да угаси със своите сълзи. За да скрие тия сълзи, тя забули главата си с черна монашеска кърпа, скръсти ръце на гърди и се погреба завинаги зад стените на манастира.

Едва през последните години тя бе почувствала как острието на страданието, забито в гърдите й, затъпява. Нейните свити устни започнаха да се развързват и тя доби охота да говори. След време усети, че да бъбриш е удоволствие и че тя цял живот е била лишавана от него. Следователно сега тя можеше да си позволи да побъбри.

При това госпожа Евпраксия не можеше да я види и да й се кара. Сестра Серафима казваше, че затворена горе в своята килия, тя прекарва времето си наведена над някоя от ония старинни мухлясали книги, каквито се намираха в почернелите от времето библиотечни шкафове в една от най-отдалечените стаи на дясното крило на манастира.

Вдълбоченото четене е отсъствие. Отсъстващият е пътник в друга страна. Може ли един пътник да чуе какво говори сестра Анисия в магерницата на Горния метох?

Четенето е глухота. Поглед, отправен към небето, е физическа слепота. Това сигурно бе тъй, защото госпожа Евпраксия не виждаше вече какво се върши в манастира. Всички сестри се почувстваха ненаблюдавани и свободни, а най-вече Младата Макрина. Рана сутрин тя отиваше в града, като казваше, че отива да дири купувачи за вълнените чорапи, които сестрите усърдно плетяха. Но къде скиташе тя по цял ден?… Връщаше се вечер като пребито псе, хубавите й очи горяха, червените й устни се усмихваха влажни и уморени. Наистина тя успяваше да разпродаде всички чорапи в града, но никога не казваше кой ги е купил, за да може утре някоя и друга сестра да похлопа на същата врата. Когато я запитваха. Младата Макрина се смееше, а понякога се кикотеше. Това не беше добре и съвсем не харесваше на някои сестри в Горния метох. Когато по-рано госпожа Евпраксия биеше Младата Макрина и я затваряше в някой тъмен килер, тя бе стигнала дотам, че можеше само крадешком да повдигне очи и да погледне на света. Всички я съжаляваха за тази й зла участ, а сега какво стана?

— Защо сте недоволни от мен? — безочливо се смееше Младата Макрина срещу навъсените сестри — Аз продадох твоите чорапи всеки клуп за жълтица, и твоите… и твоите!… Какво искате от мен?

— От утре не искам повече ти да продаваш моите чорапи! — отговаряше засегнатата сестра. Това беше всичко, което тя можеше да направи, за да задържи Младата Макрина в метоха. На утрото обаче се повтаряше същото.

— Ще те обадя на госпожа Евпраксия! — викаше ужасена сестра Анисия, която делеше килията си и своя одър с тая скитница. — Тя ще вдигне ръка да те пребие, ако й кажа какво правиш ти!… Почакай само!

Но Младата Макрина се кикотеше в очите на сестра Анисия с влажните си устни, с лъстивия блясък на кестенявите си очи. Розовите й бузи дишаха младост, а може би грехопадение. Бездна зееше пред нозете на Младата Макрина, но тя се радваше на това зинало чудовище, сякаш изпитваше особено удоволствие да бъде схрускана от неговите черни зъби. Кош с цъфнали рози виждаше пред себе си тя, а не черна паст. Такава бе силата на младостта у всяко животно. Нейната сила бе в розовата слепота. Младата Макрина се смееше с два реда бели зъби, с пламнали, зачервени страни и хукваше навън, за да се загуби и потъне в някоя непозната къща на града. Сестрите се кръстеха подир нея и поглеждаха към прозореца на госпожа Евпраксия. Но той оставаше затворен.