Яна Язова
Бенковски (68)

9. В тихия дом

Когато се намери в своя дом, Петър Бонев се огледа сред утринното спокойствие и тишина, които царуваха в малките бели и чисто подредени стаи. В ума му се чуваше постоянно все един и същи въпрос:

„Защо правя всичко това? Защо не казах на Васил Соколски, че революцията е опасна игра за поети и че той веднага трябва да се махне от нейния път? Защо ще се меся аз в една революция, когато знам, че не може да има изгледи за успех? Защо ми е на мен тая революция, когато моят живот е добър и мене нищо не ми липсува, никой не ме гони, никой не ме насилва? Защо да се нагърбя с нова отговорност, защо да застана начело на Втория комитет, когато знам къде отиде Първият? Защо да направя това, когато нямам вяра в сърцето си? А като съм там и стоя начело, няма ли да вдъхвам напразна вяра в другите и умишлено да ги въвлека в гибел? И щом аз самият нямам вяра, а стоя и вдъхвам вяра у други, няма ли с това да бъда измамник и подлец?…“

Ала един глас, отдавна нечуван, отдавна затрупан в развалините на душата му, се обади тихо, като ромолене на поток, и го запита:

„А кой друг, Петре, кой друг?…“

„Да, кой друг? А защо да съм пак аз? — провикна се в него новият човек. — Та нямам ли и аз право най-сетне на свой живот? И защо всичко да разруша, когато мене ми е добре? Никой не ме гони, никой не ме насилва?…“

В това време Ванка открехна вратата на неговата стая и го погледна, натежала от своята бременност и подпухнала от мъките на една нощ, която бе минала без сън, изпълнена с душевни терзания. Той я погледна и обърна глава настрани, сякаш беше неин палач.

Ванка, детето в нейната утроба, тяхната малка Мария, да, целият негов бял, чисто нареден дом, тихите стаи, обиколени от пространна градина, и неговите обитатели, всичко тегнеше върху решението, което той трябваше да вземе…

Той скочи и погледна Ванка раздразнен, сякаш тя не бе застанала мирно до вратата, като някаква обречена мъченица, а тропаше лудо върху везните на неговата съвест и ги правеше да подскачат нагоре и надолу.

Той не помислюваше, че и преди, когато ходеше с Дякон Левски, че и тогава бе имало Ванка, но той твърде малко бе мислил за това. Той не допускаше, че не Ванка го хвърля от едното блюдо на везните върху другото, а неговите собствени питания и отговори. Не бе Ванка, която му сочеше плода в своята утроба, малката Мария, щастието на семейния живот, заключен в тихите бели стаи на неговия дом, в обширната градина наоколо, за която имаше само добри години, плодове и цветя, не бяха те, а неговите собствени мисли.

— Защо ме гледаш така? — викна той, сякаш тя му бе враг. Сякаш Ванка бе негова жертва. Той се чувстваше изпитван, терзан от нея, сякаш тя късаше парчета жива плът от тялото му, както бе застанала до вратата и го питаше с измъчените си очи.

— Петре, Петре! — каза тихо тя. — Какво става с тебе?… Какво? Защо не ми кажеш?

— Какво искаш да ти казвам? — викна той. — Та мога ли да кажа някому нещо аз? Кой може да ме чуе? Кой ме разбира?…

Това бе един вопъл, който се изтръгна из гърдите му. Той се впусна към вратата, отвори я широко и вече се готвеше да се втурне навън, когато чу нейния тих вик:

— Къде излизаш, Петре?

— Как къде? Отивам в училището — извика той. — Забрави ли, че съм учител?

— Не съм забравила, че си учител — отвърна Ванка с треперлив глас, — но мислех, че ти си забравил това, Петре.

Той повече не искаше да я слуша, а с бързи крачки изскокна навън и затръшна пътната врата зад себе си.

„От Ванка избягах — каза си той, — но от себе си как ще избягам?…“