Яна Язова
Бенковски (49)

1. „Самозванец“

Кираджията Харалампий вкара колата в първата улица на Копривщица, когато падна нощ. Сводестите порти на каменните огради бяха вече заключени и подпрени с греди, а високите еркери тъмни. От никоя пролука не блещукаше огън. Копривщица спеше. Напразно един копривщенец, който се завръщаше в родното си място по това време, можеше да наднича от колата и да оглежда улици и къщи. Те бяха обвити в такава тъмнина, че от тях нищо не можеше да се види освен по-тъмни и по-сиви сенки, а и това, което изглеждаше по-високо и по-ниско, и то бе само мракове. Вътре в тия мракове бяха затворени неговите спомени, неговите някогашни чувства, омразата му, любовта му, но той сега нищо не можеше да види, сякаш нищо не бе останало от тях.

„И по-добре!“ — каза си този копривщенец, който се завръщаше в родното си място, без да може да види нещо в него. — „Един апостол не бива да обича отделни хора, тъй като сърцето му е нужно на цял народ. Апостолът не може да бъде привързан към едно селище, защото носи в сърцето си земята на целия народ.“

— Закарай ме в дома на Атанаса Шабанов! — каза той на коларя.

На другата вечер обаче, и без да иска, той трябваше да си припомни твърде много от онова, което бе оставил в своята родна стара Копривщица. Тези спомени му донесоха деветимата копривщенски мъже, които се събраха при първото повикване в дома на Атанаса. Единият от тях се нарече Цоко Буда, а другият Брайко Енев. Двама от тях — Илия Мангъра и Петко Бояджиев — апостолът знаеше още от своето време в Копривщица, ала не им се обади. Струваше му се да е виждал някога и Петко Кесяков, Рашко Стойчев и Найден Стоянов. Един момък, който се каза Нешо Брайков, му бе съвсем непознат. Тези копривщенски мъже водеше в дома на Атанаса Шабанов един момък, не по-възрастен от 22–23 години, който веднага се виждаше да е учил в чуждо училище, че е образован и чорбаджийски син.

Георги Бенковски го изгледа от глава до пети. Не бе ли този момък представител на онова нему тъй ненавистно съсловие, срещу което той бе готов да вдига въстание на цялата страна, както и срещу турчина? Какво диреше този чорбаджийски син, този „граматик“ между копривщенските бунтовници? Нима неговата Копривщица нямаше някой друг по-достоен, който да я поведе? Защо тези мустакати мъже се бяха оставили в ръцете на невръстен младеж?

Дългото му и аристократично лице с прав нос, меките и тънки косми на главата му, разделени по средата с права пътека, неговите малки уши и розови устни, та дори и очите му, които бяха слабо раздалечени в погледа, говореха за нещо аристократично и учено, но още и за една крехкост на здравето, за нещо детско останало в юношата, за нещо, което бе напъпило и напираше да разцъфти в мъжа, но се бавеше несигурно и опасно.

— Нашият водач Тодор Каблешков — обади се в това време домакинът Атанас Шабанов. — Нашият апостол!

Георги Бенковски изгледа „самозванеца“ поразен.

— Кой комитет те избра за апостол? — запита безцеремонно той. Тодор Каблешков се усмихна с пленителна детска усмивка, която блестеше от гордост.

— Дякон Левски ме постави начело на комитета в Копривщица на 1 януари 1872 година! — отговори той с буйно възпламенен поглед.

Новият апостол занемя. Той много добре знаеше, както го знаеха всички българи, че решенията на това име са добили неотменима власт, каквато дават само историята и славата.

— Нима?… — изръмжа най-сетне той. — Но ти тогава си бил хлапак!

Тодор Каблешков примижа с раздалечените си очи и като се усмихна изтънко, изгледа го с един поглед, който установяваше своите права и приемственост от първия Апостол, ала и питаше: „Ами ти кой си? Познаваш ли «ония»? Участвал ли си в някогашните комитети?“

Той не отвори уста да му разкаже, че през 1872 година в Копривщица се бе уредил един бунтовнически комитет под фирмата „Машиническо акционерно дружество“ с 39 членове все възрастни, яки и заможни мъже. Той не му каза, че тия мъже го бяха намерили тогава също така за твърде млад и буен, за да седи начело на дружеството и да го ръководи, че един ден се изплашиха толкова много, че го повикаха и накараха да изгори в тяхно присъствие всички книжа в кантората. Членовете прибраха своите акции и унищожиха дружеството, но не и неговия председател.

Каблешков веднага напусна Копривщица и отиде да живее в Одрин, за да се загуби от очите на света. Дните, които прекара като телеграфист на железопътната станция, обаче не бяха за него дни на забрава. Веднъж коронован за водач на бунтовния комитет, той прекарваше дните си в Одрин като един детрониран владетел. Можеше ли да престане да мисли за комитета в Копривщица и за своите обязаности, щом Дякон Левски веднъж го бе натоварил с тях? Ако Апостола кажеше някому: „Ти си!“ — можеше ли някой да му отнеме тази привилегия?

Една негова дума бе по-тежка от короната на владетел.

Детронираният крал престава ли да бъде крал в чужбина? Не мисли ли вече той за своя трон, за своето кралство, за своя народ, за своите обязаности? Не остава ли той крал дори и след смъртта си?

Такъв един коронован, такъв един задължен с апостолско звание бе и този, който стоеше сега пред новия апостол Георги Бенковски и го гледаше с усмихнати очи.

— Наистина тогава аз бях твърде млад — съгласи се той повече от гордост, колкото от любезност, — обаче такова свято задължение си е задължение во веки веков. Подир смъртта на Апостола нашият комитет се разтури, аз отидох на работа в други градове. Бях в Одрин. Старозагорското въстание обаче ме завари началник на железопътната станция в Белово. Веднага подадох оставката си и се върнах в Копривщица да поема своя истински пост — в комитета. Въстанието в Заара биде погребано, обаче нашият комитет в Копривщица възкръсна за нов живот. Ние редовно се събираме и се готвим. Тези мъже, които ти водя и представям на твоето внимание, са доблестни, верни и предани народни синове. Ти можеше да се облегнеш на нашите сили. „Morituri te salutant!“

Бенковски смръщи вежди пред едно такова пламенно приветствие, изказано от учен мъж и завършило с чуждестранни думи, каквито не всеки можеше да разбере.

— Тези, които се готвят да умрат за своята родина, те поздравляват! — веднага обясни Каблешков стария възглас на гладиаторите.

Бенковски го гледаше напрегнато и размисляше, без да отговори. Той не бе подготвен за такъв прием в своя роден град, защото никога не бе очаквал да го намери. Той бе дошъл да разбуди, а намираше бдящи стражи. Той идеше да позове към жертва за свобода, а намираше готови да умрат за родината. Той идеше да срази едно цяло ненавистно съсловие, наречено чорбаджии, а намираше техния син начело на бунта.

Апостолът Васил Левски бе събрал на своето време тази нужна нему войска. Тя бе организирана и се обучаваше по неговите закони.

Какво очакваха тия войници прочие от новия апостол Георги Бенковски? Да дойде да ги позове?… Те бяха вече събрани. Да им даде свой закон? Те имаха закона на Дякон Левски. От новия апостол те можеха да чакат само едно — знак за революция!

— Добре, добре — каза, все още изпълнен с тия размисли, Георги Бенковски. — Седнете прочее да се запознаем и да си поговорим!

Както подобаваше на генерал, той трябваше да опознае своите войници. Той трябваше да седне рамо до рамо и братски да се разговори с тогова, когото копривщенци имаха за свой апостол, оставен там от същия Дякон Левски, чиито разпореждания той срещаше навред по своя път. Да се бори срещу неговите разпоредби бе и опасно, и безсмислено. Мъртвият генерал има по-голяма власт над своите войници от живия. Една негова заповед, останала в техните спомени, звучеше по-силно от всяка жива реч.

Той не можеше да стори друго, освен да се помири с този от миналото назначен наместник в Копривщица и да го остави да апостолства в неговия роден край. И без туй той не мислеше да се установява между своите. Защото кой можеше да каже, че някой си е бил пророк в своята родина?

— Апостоле — обади се Тодор Каблешков, като седна до него и го погледна с блеснали очи. — Тука се говори, че ти си бил наш човек, от Копривщица. Вярно ли е това?

Георги Бенковски прекъсна тъкмо навреме последната си мисъл. Щеше ли този разгален чорбаджийски син да погледне на него с тия блеснали очи, ако научеше, че той не е Георги Бенковски, а копривщенският абаджия Гаврил Хлътев? Щяха ли тия мъже да го слушат тъй внимателно, че трябва да пожертват всичко за родината, ако знаеха, че в Копривщица той няма нищо свое, което да пожертва?

А и беше ли всъщност той повече тукашен? Какво бе останало от копривщенеца Гаврил Хлътев подир многото години скитничество из чужбина? Той бе извървял град подир град и страна подир страна. Много чужди хора, човек подир човек, бяха минали през живота му. Тежки и чужди говори ограждаха слуха му. Камъни тежки, чужди камъни, камък подир камък се бяха натрупали около сърцето му. Той се бе върнал у дома си, но стената около него бе станала толкова висока, че никой роден и близък не можеше вече да надникне зад нея и да го намери.

— Аз не съм тукашен и не съм копривщенец! — отговори спокойно той. — Според закона на революцията и предупреждението на Централния комитет аз съм длъжен да призная, че съм българин, но моето родно място трябва да остане за всекиго в пълна тайна.

— И така трябва за един апостол! — съгласиха се всички. — Ти принадлежиш на целия народ!

— Пък нима ние нямаше да те знаем, ако ти беше копривщенец? — провикна се Цоко Буда. — Такъв личен мъж като тебе, красавец и юначен, може ли да потъне в нашия град като игла в купа сено? Никой да не го види и чуе?

Георги Бенковски не отвърна нищо. Изправен в една съвсем нова действителност, натоварен с една странна обязаност, той трябваше да отхвърли всичко старо от своето досегашно съществувание, за да може да служи на новия си дълг. Това отхвърляне на всичко досегашно той чувстваше не само като необходимост, но още и като жертвоприношение пред олтара на родината. Само че някогашните жреци бяха принасяли в жертва върху палящия жертвеник овце и бици, а той принасяше в жертва себе си. Възправен отстрани, той гледаше как изгарят късове от неговия живот, части от неговата същност и как всичко негово се принася в жертва върху олтара на бъдещето.

— Станете, о, братя, да се закълнем! — проехтя неговият глас над разпаления жертвеник, пред който стоеше като жрец.

Апостолът на Копривщица Тодор Каблешков скочи с блеснали от сълзи очи. Повикът, който чу за клетва, му припомни клетвата на безсмъртния Апостол, който подаваше в едната си ръка евангелие, а в другата револвер и казваше: „Повтаряйте след мене: Заклевам се!…“

Атанас Шабанов, Найден Попстоянов, Нешо Брайков, Рашко Стойчев, Брайко Енев, Петко Кесяков, Илия Мангъра и Цоко Буда скочиха след него и застанаха като войници, които бяха чули гласа на своя генерал.

— Заклевам се! — гърмеше вече гласът на Георги Бенковски. — В името на всемогъщаго Бога, за слава на народа си и за честта на православната вяра!… Ако пристъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание.

— Заклеваме се! — повториха гръмогласно събраните мъже. От очите им се търкаляха сълзи. Всички плачеха от радост.

Сбъдваха се думите на Апостола, извикани от височината на свещеното бесило:

„Братя, аз си отивам, но след мен идат хиляди!…“