Яна Язова
Бенковски (51)

3. Ястребът

Найден Дринов се завтече на часа из града и свика някогашните стари свои другари. Ханът изведнъж забръмча като кошер от възбудени мъжки гласове, после една врата в дъното на единствения коридор се затвори и настъпи гробно мълчание.

Дядо Райно, старият куриер, се измъдри чинопочтително до вратата и зачака високия гост. От напрежение жилите на врата му се бяха издули и вдървили като въжета. Копривщенският куриер Петко Кундурджията застана мълчаливо от другата страна. И неговият поглед стоеше неотлъчно вперен във вратата.

Спомени, пълни с надежди и погром, вълнуваха техните сърца и ги правеха да не знаят какво повече да си кажат в този върховен миг.

Не се мина много време, вратата на хана се отвори като от вихрушка и вътре влезе, по-право нахлу, един висок рус мъж, облечен в дълга черна мушама. Синият му заповеднически поглед закова на място стария куриер дядо Райно, който го гледаше неподвижно застанал до вратата. Като позна от другата страна своя пратеник от Копривщица Петко Кундурджията, той запита кратко:

— Къде са?

Петко Кундурджията се поклони до земята, после се изправи по войнишки и го поведе към дъното на коридора.

— Всички се притекоха на събранието! — каза той с въодушевен и разтреперан глас. — Чакат те!

— Ти остани тук! Аз сам ще вляза! — каза апостолът.

Петко Кундурджията се отдръпна като войник настрана и когато неговият началник отмина, нозете му едва го завлякоха при слисания дядо Райно, който бе останал неподвижен на своето място при вратата.

— Е, видя ли го? — запита най-сетне той.

— Хм… този… бива си го!… — тихо отвърна дядо Райно, като все още гледаше към дъното на коридора, сякаш не вярваше на очите си.

В това време апостолът блъсна затворената врата и се озова сред събраните панагюрски заговорници. Те скочиха на крака, изненадани от неговото внезапно нахлуване, и го изгледаха мълчаливи и смаяни. Той се намери сред тях, както ястребът пада от небето върху пилците на една квачка.

За миг апостол и бунтовници останаха мълчаливи един срещу други и се измерваха с очи. Този миг бе неотменим и съдбоносен, съдбоносен както за него, тъй и за тях. Но и за селището, в което се бяха родили и добили свои чеда. Този странник и неизвестен в този миг трябваше да свърже с тях своята съдба, която можеше да ги доведе до победа, но и до гибел, до свобода или до гроб.

В този миг, който трябваше да ги обедини и свърже завеки, тези хора се гледаха взаимно с най-противоречиви чувства и впечатления.

Георги Бенковски само с един поглед доби що-годе представа къде е попаднал и с какви хора има работа.

„Това ли е моята бъдеща войска? — запита се той. — Моите генерали, офицери, редници?… Какво ще правя с тия добродушни граждани?… С тия миролюбиви татковци на дузина деца, вуйчовци, чичовци?“

За него „вуйчовци“ и „чичовци“ бяха тия, които не ставаха за войници. Другите, които му трябваха, той познаваше по блясъка на очите. Такива очи имаха неговите другари Фильо Мангъра, Чолчо Налбантина и Криводол Станчов, които бяха останали в Мала Азия заради черната душа на Марина Булек. Те бяха истински войници. Ако можеше да ги доведе тук, той веднага щеше да ги направи свои генерали.

И тъй повечето мъже, които бяха застанали пред него, не бяха млади или поне на възраст, подходяща за войници, а, напротив, между тях под овчите калпаци се виждаха прошарени и беловласи глави, а под големите пояси — отпуснатите тлъстини на старостта.

Младите носеха по-скромни или по-спретнати дрешки, ала у старците имаше истински скъпи носии, които той като добър познавач не можеше да не оцени още при пръв поглед. Дебели златни кордони излизаха от техните скъпи пояси. Безспорно те бяха чорбаджиите и първенците на селището.

Пред тях, с изправена глава, стоеше някакъв представител на Панагюрище, облечен не в потури и елек, а в европейски дрехи, ушити по мярка. Неговото обло лице, обградено с малка и късо подстригана брадичка, издаваше ученост, знания, добити не в местни училища, а в чужбина. Този млад панагюрски европеец навярно бе Павел Бобеков, главен учител в Панагюрище и председател на читалището, за когото колежанинът Тодор Каблешков твърде много му бе говорил вече в Копривщица. Препоръчаха му го: „Повече парижанин, отколкото панагюрец, преводач на книги и учител на панагюрската младеж.“ Павел Бобеков имаше едни особено мечтателни и горещи очи, които го издаваха, че е още страстен бунтар и родолюбец. Погледът на Георги Бенковски се спря за миг върху него, както погледът на ястреб зърва нещо от небето, но той веднага го отклони.

— Аз съм Георги Бенковски! — каза той кратко. Извади пълномощното, което носеше в себе си, подаде го на Павел Бобеков, тъй като той стоеше най-отпред от всички и бе най-близо до него, свали дългата си черна мушама и я захвърли настрана. Без да гледа на тяхното смущение, притегли един стол в средата на изправеното събрание и седна.

— Седнете! — заповяда той.

Мъже, възрастни и млади, мълчаливо и покорно насядаха по местата си, без да смеят да отправят поглед към Бобекова или да го запитат какво е прочел в пълномощното на апостола.

Сега дойде ред, подир първото слисване и изненада, те да го разгледат от своя страна. Дякон Левски някога бе дошъл при тях в дрипавите си дрехи на прост овчар с вехта гугла на главата. Дрехите на новия апостол обаче подхождаха да бъдат носени от един княз, а изпъчените му гърди бяха украсени с позлатени и посребрени револвери, ками и патрони, които не сне, когато седна.

„Той беше силен и благонадежден!“ — провикна се един възхитен и гениален очевидец на ония дни. Този вик намери отглас и в душите на занемелите панагюрци. Без да има нужда да запитат, те вече виждаха: Турция — загубена, революцията — на прага им, победата — сигурна! Не бе ли странно, че те научаваха това едва сега?…

Павел Бобеков отново стана, подаде с поклон пълномощието на апостола и като пристъпи крачка напред, с голямо усилие, като надви вълнението в себе си, изрече на един дъх намисленото и уговореното от членовете на комитета приветствие. За да не види гостът печалната истина, че до днес в Панагюрище всички бяха спали и едва сега се пробуждаха, той издигна глас и се впусна назад към миналото, да представи застаналите зад него панагюрци и най-накрая себе си в една завидна светлина, когато като членове на таен революционен комитет бяха полагали клетва за вярност и себепожертвувание пред безсмъртния апостол на свободата Васил Левски.

— Всички трябва да положите отново клетва пред мене! — прекъсна неговата изкусна реч Георги Бенковски. — Трябва да се закълнете още сега, че ще се готвите тайно с най-голяма бързина и с всички жертви за извоюване свободата на нашето мило отечество! Всеки от вас ще изучи клетвата наизуст и от своя страна по всяко време и място ще заклева своите близки и приятели. Всеки закълнат ще знае само него и никого другиго, за да може, ако се залови и бъде изтезаван пряко сили, да не издаде повече от едно име!

Павел Бобеков замлъкна, като не знаеше дали може да продължи, обаче апостолът веднага му показа, че както неговото приветствие, тъй и представянето на стария комитет трябва да се смята за свършено.

— Седни! — каза той. — Какви сме били — това е история! Важното е едно: дали сега сме добри българи! И това всеки от нас ще има възможност да покаже още днес, утре или вдругиден, когато избухне освободителната революция!

Неговото нетърпение увери всички, дори и прекъснатия оратор, че работата е много спешна и че в Панагюрище те съвършено са изостанали.

Павел Бобеков млъкна, макар и твърде смутен, и бързо седна на своето място. Чувство на изостаналост направи да увехнат лицата на много от тия мастити мъже, имената на които се славеха като имена на най-дейни и способни хора — от Панагюрище до Цариград.

— Не се отчайвайте! — каза Георги Бенковски. — За да тръгне работата по-бърже, аз ще остана между вас!

Събраните панагюрци го изгледаха смаяни, сякаш не заслужаваха тази чест. Но като помислиха, че той иска да остане между тях поради тяхната изостаналост, още повече се свиха и посърнаха.

Те не бидоха запитани искат ли апостолът да се установи в Панагюрище. Той бе избрал да се установи в него.

— Като ви казвам, че смятам да се установя тук — прогърмя неговият глас, — това ще рече: тук ще бъде установен целият мой щаб и тук ще бъде центърът на съобщителната мрежа с целия окръг.

Съзаклятниците на Панагюрище вдигнаха отново глави и погледнаха апостола, за да се уверят, че са чули добре неговите думи. Додето Дякон Левски се криеше от хората на селото, този говореше открито за свой щаб. Толкова далече ли бяха стигнали без тях народните работи? Толкова лошо ли бе станало изведнъж положението на Турската империя?…

— Изисквам от вас незабавно да ми приготвите няколко тайни квартири, охрана и местна полиция. Тази полиция да се състои от стражи, които да разпращам по всяко време, където се яви нужда, и други, които да вардят нощно време селището и пътищата около него!

Това означаваше, че като се засели между тях, Георги Бенковски наистина нямаше намерение да се крие, а изискваше няколко тайни квартири и да бъде охраняван от панагюрци като истински княз!

За българска стража не бе ставало дума от векове. Павел Бобеков, учителят, можеше да си спомни сега за времето на български царе, като Крума Страшни, Симеон Велики, Ивана Асеня и Ивана Александра, за които се учеше само в училището. Не за последен път думата стражи се е чула в България преди пет века при последния Шишман. Това, което си позволяваше да иска сега от тях Георги Бенковски, бе безумна гордост, ала и безумна дързост. Когато Павел Бобеков почувства тази безумна дързост, но и безумна гордост да раздрусват цялото му същество, той се врече на ума си да стане първи страж на този княз, който в началото го бе поразил със своя говор.

Човекът, който може да има такава сила да изиска стражи, за които е ставало дума преди пет столетия, нему подхождаха и силни речи!…

— Да ми се намерят няколко писари! — продължи да гърми гласът на Георги Бенковски. — Денонощно под моя диктовка да пишат писма, защото нашата работа ще трябва да се върши бърже и аз ще водя голяма преписка с всички революционни места в моя окръг. Да ми се намерят веднага верни и тайни куриери, които през всяко време да разнасят тия писма!

— Ти ще имаш на разположение най-верния куриер! — ненадейно извика Найден Дринов, стопанинът на хана. — Това е моят дядо Райно, стар пощаджия и кираджия, който всяка неделя ходи със своята талига до Пловдив и Пазарджик. Сам Дякон Левски го удостои с голямо доверие, като го назначи таен куриер на комитета между Панагюрище, Татар Пазарджик и Пловдив.

Георги Бенковски продължи, без да обърне внимание на неговите думи:

— Да ми се намерят десетина млади, пъргави и бързи конници, които да разнасят писмата ми из окръга, и други двама, които да изпращам с писма по всяко време до апостолите на другите революционни окръзи!

Найден Дринов наведе глава, а другарите му го изгледаха със съжаление. Найден Дринов не бе схванал веднага, че са дошли нови времена, че старият бачо Райно и неговата талига, която пренасяше тайната поща на Дякона, принадлежи вече на историята. Един княз като Бенковски, който има щаб, стражи и писари, се нуждаеше от множество млади куриери на хвърковати коне.

— Готови ли сте да намерите каквото ви искам? — запита новият апостол.

Панагюрските заговорници се спогледаха. Всеки се боеше вече от неговия проницателен поглед, от неговия присмех и от неговата реч, която шибаше като бич. Кой можеше да се принизи и да откаже на своя княз и неговия щаб тайни квартири, стражи, писари, куриери?…

— Готови сме! — отговориха до един като смаяни събраните мъже, въпреки че това нещо, което му обещаваха, бе невиждано и нечувано досега.

— Готови ли сте веднага да изберете помежду си една Приготвителна комисия, която ще има за дълг да приготви в най-скоро време жителите на Панагюрище за предстоящото въстание?

Ако в Панагюрище щеше да има княз с няколко главни квартири, щаб, стражи, куриери, то селището имаше и свои първенци и старейшини, които да влязат в Приготвителната комисия.

То се знае, че в тази комисия трябваше да влязат селските векили Щърбанов и Гешанов, а вътре можеше да влезе и Найден Дринов ханджията, защото бе стар бунтовник и другар на Васил Левски.

Нейчев, Койчев, Симеон Кирилов и Тодор Влайков, Марин Шишков и Петър Мачев — можеха и те да влязат в Приготвителната комисия като първи жители на Панагюрище.

— Вие — обърна се към избраните новият заповедник — ще се събирате на заседание всеки ден! Всеки един от вас трябва да знае, че до повдигане на революцията трябва да захвърли всяка частна работа настрана и денем и нощем да се труди за народната работа! Всеки трябва да мисли, че времето ни е твърде кратко, ограничено! Както знаете, нашите съседи в Босна и Херцеговина се вдигнаха вече с оръжие в ръка срещу своите потисници. Нам е определен един ден през месец май, в който да се вдигнем на крак и всички като един човек да се присъединим към тях.

— Май!… — извикаха с дрезгавите си гласове старите панагюрци.

— Но ние с нищо не сме готови!…

— Затова съм дошъл при вас, да ви приготвя! — на часа прекъсна техните възклицания апостолът. Неговият горд поглед, неговата самоувереност казваха, че да се приготви бързо едно всенародно въстание, не е Бог знае каква трудна работа, стига да се работи и денем, и нощем.

Старите съзаклятници наведоха прошарените си глави. Дякон Левски им беше казал, че в България още твърде малко е приготвено за въстание и че трябва барем още една цяла година да се готвят, за да има въстанието изгледи за успех. Това положение бе по негово време, когато той от село на село подготовляваше народа и въоръжаваше съзаклятниците.

Ами сега, когато много нещо беше вече забравено и развалено, как щяха да се приготвят толкова скоро, за да вдигнат байраците през месец май?

— За революцията обаче — издигна се отново гласът на Георги Бенковски — няма да работят само апостолите и Приготвителната комисия, избраните в щаба юнаци, стражите, писарите и куриерите, а също така всички мъже, годни да носят оръжие, в селището, всички жени до последната бабичка и всички деца освен тия, които са още в пелени, което ще рече, цялото панагюрско население! Мъжете ще се обучават за война, ще стягат оръжие, ще строят укрепления, ще правят фишеци и ще леят куршуми. Булките и момите ще тъкат навуща, ще предат черни върви, ще пълнят фишеци и ще леят куршуми. Старите бабички ще месят хлябове и ще пекат сухари. Прочутите ваши обущари ще правят само цървули за въстаниците, паласки и раници. Калпакчиите ще правят калпаци за бунтовниците, а шивачите и абаджиите ще шият бунтовнически дрехи. Ковачите ще коват ножове, кирки и лопати, зографите ще правят мушами за пушките и ще рисуват лъвове върху частните знамена. Златарите ще правят лъвски знаци за калпаците, ще леят гюллета и куршуми. Воденичарите ще мелят житото на брашно, налбантите ще подковат всички волове и коне, защото няма да знаем кой ще ни потрябва. Лечителите ще приготвят мехлеми за рани. Мъже, жени и деца ще цепят бинтове и превръзки от ленено платно, а децата ще вият фишеци от книги и ще ги потапят в лой и восък!

Като работим всички до един, като работим денем и нощем, като работим от все сърце, няма ли да се приготвим за месец май?

— Ще се приготвим!… Ще се приготвим, апостоле! — скочиха на нозе и го заобиколиха младите панагюрски съзаклятници. Заедно с тях бе скочил и Павел Бобеков, парижанинът с мечтателните и горещи очи.

Георги Бенковски изгледа с въодушевление младите мъже, които викаха срещу него, и като издигна ръка, за да им даде знак да млъкнат, каза тържествено:

— Пък вас днеска аз назначавам за мои офицери — хилядници, стотници и десетници!… Ти, първият, не си ли Павел Бобеков?…

— Аз, войводо!…

— Тебе назначавам за хилядник!

— А ти, ти и още ти, и тез, които ще посоча, излезте напред и кажете имената си!

— Павел Хаджисимеонов, Стоян Тропчев, Рад Джунов! — извикаха гордо един подир други тримата момци, които първи излязоха напред. Следущите се обадиха с не по-малко силен и бодър глас: — Иван Орчо, Крайчо Самоходов, Илия Илиев, Никола Хаджигеоргиев, Кръстьо Томов, Стоян Пъков, Рад Клисаров!…

— Назначавам ви за стотници! — извика апостолът. — Всеки да си избере по десет души десетници! Останалите ще бъдат редници в първата българска войска!…

Дружно „Да живей!“ разтърси като взрив хана на Найден Дринова. Първите български офицери приветстваха своето назначение.

Те не искаха да знаят, че за такова назначение е нужно само едно свидетелство — героизъм! Че такова свидетелство се подпечатва само с един печат — собствения живот!

В този миг на тържество и лудешка гордост те не мислеха, че стават офицери на една войска от роби. Те бяха забравили за миг, че се намират сред Турската империя. Не мислеха, че трябва да излязат из мрачен гроб — те виждаха пред себе си само блясък на зора. Те не мислеха, че трябва да пролеят кръвта си — те очакваха само победата!

Всички виждаха напреде си вече свобода, без да мислят, че тя може да дойде, когато те ще бъдат мъртви.

Тяхното „Да живей!“ бе отправено към зора, към победа, към свобода!…