Яна Язова
Бенковски (224)

16. Рангел

Беше 12-годишен, а всеки, който се спънеше в него, когато бързаше по работата си, спираше се да му каже: „Рангеле, гледай си в краката, внимавай!… Ти си вече мъж!“

Дядо му Иван Гинов се обръщаше към него с думите:

— Не забравяй, че баща ти на 15-годишната си възраст стана търговец, пое от моите ръце яханата, гюловете, нивите и лозята, а ти се имаш още за момче.

Когато се заемеше да доизкара докрай някоя игра с братята си, от които Георги бе само две години по-малък от него, а Димитър на 8 години, майка му се провикваше от къщи:

— Рангеле, ела прибери малкия!… Какво си се разиграл на „сляпа баба“ с децата? Защо го оставяш по цял ден на моите ръце?

„Малкият“ бе Иван, който нямаше две пълни години, едва бе проходил, клатушкаше се тежко от една страна на друга — обичаше да се застоява дълго време, като се хване и държи о нещо си, ала най-лошото бе, че обичаше да се хване о краката на Рангела и дълго време да се държи о тях.

— Аз да не съм асма, а ти котак? — викаше му Рангел. — Някой ден ще почнеш да ме драскаш и да се катериш по мене!

— Ба-ба-бати… весело фъфлеше малкият, като впиваше остри ноктенца в месата му.

— А после ти много бавно растеш! — казваше Рангел. — Ето, котаракът, който се роди заедно с тебе, е вече мъж, а ти още фъфлиш и се спъваш в краката ми.

Въпреки това той отиваше, взимаше за ръка Ивана и тъй най-големият за ръка с най-малкия заставаха да гледат отстрани как братята и двете им сестри Йорданка и Галика играят на „сляпа баба“. На майка си той не смееше да откаже нищо, каквото и да му поискаше тя.

Гюрга Хаджитодорова Гинчева, след като бе родила шестото си дете и се готвеше да дари нов живот, в такова тежко състояние, при което с мъка изправяше напълнелия си кръст, обичаше като най-малкия Иван дълго време да се застоява и почива на едно място. Дори и сега, когато кожата на лицето й бе много побледняла, а погледът на големите й черни очи оставаше за дълго време да блуждае в пространството, изпълнен с умора и тъга, тя бе толкова хубава, че омайваше сърцето му.

По-възрастна от баща му, тя му изглеждаше по-едра и по-спокойна от него. Той я бе запомнил от малко дете като мадона, което го взимаше на скута си, а бялата й мека ръка милваше челото му. По-хубаво лице от лицето на своята майка той не бе виждал върху никоя икона в черковата „Свети Архангел“, въпреки че дядо му Иван Гинов бе заплатил много пари на живописци да ги изрисуват. Кой знае защо той не бе дал пари да изрисуват някоя икона с такъв хубав образ, какъвто имаше у дома в лицето на своята снаха.

Прочее петтях деца влизаха всеки ден и час в задълженията на Рангела.

Рангеле — викаше дядо му Иван, — какво си се зазяпал в краката си, мравките ли броиш? Я заведи Димитър при кундурджията и го варди там, додето му закърпят подметките!

— Рангеле, като водиш Димитра — обаждаше се майка му, — мини на връщане край спицерията на г-н Соколски и му поискай в книжка небет-шекер за кашлицата на Йорданка! И гледай да не го изядеш половината по пътя! Такива работи вършат само децата…

Ала Галина, като чуваше, че ще се купува нещо сладко за ядене от спицерията, хващаше се с ръка за гащите му и по целия път припкаше заедно с него. И книжната кесийка, която д-р Соколски пълнеше с небет-шекер за кашлицата на Йорданка, пристигаше у дома подир час или два преполовена.

— Не те ли е грях! — викаше майка му. — Да изядеш лекарството на болното дете!…

— Аз казвах на Галина — виновно отвръщаше Рангел, като облизваше устни, — че такива работи вършат само децата…

— Рангеле!… — търсеше го из цялата къща баща му. — Хора ме чакат в яханата. Я вземи Димитра и го заведи в училището при главния учител Петър Бонев да го запише за ученик! Аз съм говорил по този въпрос с него.

Никой не го питаше може ли да свърши тази работа или не.

— Какво се въртиш такъв из двора? — питаше баща му на излизане. — Димитър се е облякъл и те чака вече горе. Не чу ли какво ти казах?

— Срам ме е!… — потънал в огън, отвръща Рангел.

— Срам ли те е!… — учудено виква бащата. — Всеки мъж има една длъжност: да се грижи за малките деца!

— Бате — вика други път Георги, — ела ми помогни!… Не мога да си реша задачата!

— Че аз мои задачи нямам ли си? — отвръща Рангел.

— Не те ли е срам? — веднага се провикваше майка му. — Горкото дете напразно да търси твоята помощ?… Това отговор ли е на възрастен и умен човек?

В това време Иван се хващаше за коленете му, вдигаше зачервените си бузки към него и колкото с обич, толкова и виновно го гледаше и тупкаше с крака. Гащите му бяха пълни.

— Ти свалял ли си моите? — отвръщаше Рангел.

— Не забравяй, че говориш глупости на едно дете! — обаждаше се дядо му.

От сутрин до вечер тичаше подир петтях деца, пак се намираше някой, който да каже:

— Какво от това? Ти си мъж!…

Едва когато баща им дойде с пушка на рамо и поведе всички към черковата „Свети Архангел“, грижите на Рангела около братята и сестрите му ако не се свършиха, то толкова намаляха, че той се почувства свободен.

Черковата, която бе градил дядо му, бе изпълнена с много народ, мъже, жени и деца. Първоначално те не можеха да си пробият път да влязат и останаха да стоят под голямата артика в двора.

Само баща му със силата на лактите си с впечатлението, което правеше като войвода, и с блясъка на оръжието си успя да си проправи нещо като проход между живи стени и влезе вътре. Дълго време светлата му глава се мяркаше между черните кърпи и овчите калпаци в тъмната вътрешност на храма.

В това време започна да се гърми откъм черковата „Свети Атанас“ и всички хора, които бяха застанала на голямата черковна врата, навлязоха. Тогава Спас Гимов се показа на опразненото придвсрис и въведе цялото семейство.

Пръв вървеше старецът Иван Гинов и всички сега му отваряха път като ктитор, сякаш той влизаше в своя дом. След него вървеше син му Спас, водеше жена си, хубавицата Гюрга. Тя, за да прикрие тежкото си положение от очите на мъжете, бе наметнала върху стройните си плещи дълъг черен шал, плетен от японска коприна и камилска вълна, с копринени върви по краищата, които достигаха до земята. Черното дантелено боне върху главата и продаваше вид на кралица.

По-късно, които бяха оживели, разправяха, че не по-малко величествен и хубав изглеждал и нейният мъж Спас Гинов, който я водел за ръка през храма.

— И двамата отиваха като на сватбата си! — казваха те. Въпреки че зад тях вървяха четири сина и две дъщери.

Когато се настаниха горе в женското отделение, където деца и майки с пеленачета бяха насядали на земята върху бохчички с дрешки до други бохчички с храна, Спас Гинов ги остави и си отиде, без да каже нито дума.

— Сега остаяме на твоите ръце, Рангеле — каза старецът Иван Гинов.

Ала на Рангела оставаше вече твърде малко какво да върши в полза на него, на майка си и децата.

Уплашени от гърмежите, които бяха зачестили навън, те се държеха приклекнали до полата на майка си, като при всяко по-силно изгърмяване свиваха вратове и запушваха уши.

— Учете се, деца, свиквайте!… — каза един въстаник, твърде представителен по вид, макар и не толкова висок като баща му, с широки плещи и черни огнени очи. Дотогава Рангел не го бе виждал в Перущица. Той водеше две жени чужденки, облечени в копринени скъпи рокли. По-възрастната от тях му бе жена и той, като я запозна с майка му, нарече я Теохана. По-младата пък жена, която нямаше повече от 17 години, се назова Варвара. Както Теохана, тъй и Варвара оставиха Рангела да ги гледа дълго време отстрани със затаен дъх. Той никога не бе виждал жени по-хубави от своята майка и колкото и да се питаше понякога как можеха да изглеждат те — не можеше да си ги представи. Но сега ги виждаше, седнали една до друга под пълния със сенки каменен свод на храма, осветявани само от малкото кръгло прозорче над олтара, седнали в шумящите си рокли като в копринени гнезда, с благоухания, които се разнасяха от дрехите им, по-силни от тия на кадилниците с тамян през празничната литургия, с лъскавите си коси, навити на безброй къдри около бледните им и нежни образи.

„Ех, това е истинска черкова!…“ — помисли Рангел, като гледаше отстрани трите жени, които, събрани една до друга, сдушени от общото нещастие, любезно си кимаха с глави и разговаряха. Три светици бяха седнали на разговор в черковата „Свети Архангел“…

Когато Теохана без страх, че ще бъде измачкана голямата й копринена пола, тури да седне в своите скути едно малко момиченце на име Райна, не повече от петгодишно, облечено също в копринена рокля, украсена с много панделки и дантелки, Рангел си каза: „Още едно дете!…“

Когато той реши да се поизмъкне от женското отделение и слезе долу, за да се поразшета между мъжете, майка му го усети и викна:

Рангеле, вземи стомната и иди налей вода за децата!

— Къде има вода? — запита той.

— Не знаеш ли училищната чешма в двора?…

„Там се гърми!“ — искаше да отвърне Рангел, но замълча, взе стомната от ръката на майка си и разбута жените, за да слезе по стълбата. Той знаеше отговора: „Какво, като се гърми? Дворът е пълен с мъже!“

Стрелбата откъм горната черкова беше толкова зачестила, че приличаше на истинска битка. Въстаници бяха се сбрали на групички около дуварите в училището. Когато Рангел излезе със стомната в ръка, нещо, което приличаше на валчесто камъче, запратено от прашка, профуча над главата му.

— Лягай бре!… — викнаха въстаниците зад училищния зид. Тогава той разбра, че е видял куршум и падна по очи.

— Къде си тръгнал бря? — запита го дядо Къти, отдели се с пушка на рамо от училищната стена и дойде, та се наведе над него.

— Децата искат вода — отвърна Рангел.

— Ами ти не си ли дете бря? — запита дядо Къти, взе стомната от ръцете му и отиде да налее вода.

Когато се качи ма горния кат на черковата с напълнената стомна, Рангел извика:

— Мамо, аз видях куршум!… Мина ей тъй над главата ми!…

— Време ти беше, сине, да видиш! — отвърна майка му.

Същевременно тя се обърна към една жена, седнала малко встрани, обвита от раменете до земята в черен шал, подпухнала, мрачна, която, виждаше се, неволно ронеше сълзи от очи и едва потискаше мъките и въздишките, които късаха гърдите й. Той не я бе забелязал, когато се бяха изкачили в женското отделение, нито по-късно, когато бяха дошли двете хубави жени Теохана и Варвара.

Тази жена бе Нанка Бонева. До нея права стоеше дъщеря й Мария, която уплашено слушаше какво си говорят възрастните около нея.

— Не се плаши толкова, Ванке — ласкаво и кротко каза майка му. — И аз съм в същото положение. Ще си помагаме една на друга. Тука сме само жени…