Яна Язова
Бенковски (89)

3. Пълномощното

Всичко бе извършено вече тъй тържествено, както подобаваше да се извърши, ала Георги Бенковски все още се бавеше да открие събранието.

Благоговейният и празничен израз на лицето му бе изчезнал и отстъпил място на онова напрежение, което се изразяваше в една сурова гънка между орловите му очи. Той продължаваше да стои на своето място, сложил ръце върху дръжката на голата си сабя, съсредоточил своя мрачен поглед в земята.

— Да започваме! — каза Волов, като се приближи към него.

Бенковски вдигна очите си и каза решително:

— Преди да почнем, трябва ние, апостолите, най-напред да се съберем на особено място и да поговорим!

Волов веднага се съгласи на това и отиде при депутатите, които бяха насядали вече по пейките и тревата на поляната и чакаха с нетърпение откриването на Великото народно събрание.

— Апостолите ще се оттеглят на кратко съвещание! — оповести той.

Сред народните представители настъпи шум и брожение. Те бяха чакали два дни на това място, а изправени пред върховния миг, нямаха повече сили за чакане дори ако се касаеше и за няколко мига. Подир петстотин години те бяха загубили вече всяко търпение. Но главният войвода поведе своите другари апостоли към дъното на гората и се закри от очите им зад гъстите букови дървета.

Когато четиримата апостоли се видяха сами, а още и сред непроходими храсталаци, без да се бави повече, Георги Бенковски се изправи сред тях и заговори:

— Другари, вие си спомняте добре часа, когато преди три месеца преминахме Дунава и стъпихме на българска земя. Вие си спомняте онази мразовита нощ, когато заедно с влашките вълци прегазихме отсам, като всеки от нас рискуваше живота си. И за какво, братя? Чакаше ли ни тук нещо добро, за да се подлагаме на такива изпитания? Всеки знаеше какво ни се готви на българска земя. Бесилка… и куршум в гърдите! Но ние не се побояхме, а смело дойдохме тук да помогнем на своите братя!

Когато ние минахме по замръзналия Дунав и стъпихме в своето царство, без да ни познава народът — дали бяхме истински негови доброжелатели или турски шпиони, — той ни прие с отворени обятия, повери съдбата си в нашите ръце. Ние го приготвихме да се освободи, набавихме му каквото можахме оръжие, научихме го сам да си изготви разни военни припаси, обучихме го как да води война и да укрепява градовете и селата си.

За всичко това народът ни послуша с доверие и възторг и изпълни до днес всичко, каквото поискахме от него.

Въобразете си сега, когато нас — бедни и компрометирани емигранти — ни посрещнаха така гостолюбиво, какви почести ще окаже същият този народ на ония авантюристи и философи българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с батальони ще нахлуят в България и ще вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят.

До нашите братя апостоли в I окръг се е получило писмо от генерал Киселски, българин на руска служба, който иска да прави съюз с апостолите за взаимно действие срещу общия неприятел — обади се Георги Икономов, сливенски апостол, когото Георги Бенковски лично бе поканил с писмо за войвода на Старо ново село.

При неговото съобщение Бенковски го изгледа тъй, като че ли за миг бе изпаднал в такава ярост, че издутите и посинели вени по челото му имаха вид да се пръснат.

— Колко такива генерали са се явили и ще се явят още! — каза най-сетне той, като възвърна с труд своето самообладание. — Но ние трябва да се надяваме само на нашите чакмаци, а генералите, авантюристите да туряме на заден план. Може би, като лица вещи във военното изкуство, да ги приемем да ни служат с определена заплата и нищо повече!

Той се замисли за кратко време, а след туй прибави решително:

Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да вдигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч — те да разполагат със съдбата на населението.

Ако не направим това, те, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще ни натирят и ще си поверят съдбата другиму.

Наистина, че русите, сърбите и прочие са наши братя славяни, но твърде възможно е да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено когато знаем, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата униформа.

Аз от своя страна обичам всички славяни, славянин съм по сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще бъде от наша страна, ако допуснем да се развее пряпорецът на някоя от гореспоменатите народности над историческо Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, че тогава да мислим за великата идея!

— Я гледай как изтънко си разбирал тия работи, братко! — викна от възхищение Георги Икономов. — Че си апостол, че си организатор, че си храбър боец, туй знаех, но никога не ми е идвало на ум, че си дипломат!…

Апостолът Панайот Волов обаче не се присъедини към неговия възторг, а погледна своя помощник с притеснен и напрегнат поглед.

— Защо трябва да искаме подобно пълномощно от народа? — смутено запита той. — Имаме ли ние нужда от него? Нашата апостолска длъжност е да организираме въстанието и да подигнем знамето на бунта. Подир туй народът нека сам избира за предводител такива лица, на които той доверява.

Георги Бенковски го изгледа, а синкавите жили отново се издуха на челото му.

— А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? — рязко запита той.

Тримата апостоли го изгледаха плахо. Той бе увиснал върху тях, цял настръхнал като орел, с поглед, впит в техните очи. Те разбраха, че той няма да отстъпи нито крачка и няма да махне своя поглед от очите им, додето не стане неговата воля.

— Наистина ние не сме някои прочути войводи — продължи той, — малко познаваме правилата на четуването, но и засега от нас подобри няма между българите. Ако има някои хора честни и способни да вземат командата на действията, тях пак ние ще посочим. Народът е неопитен.

Панайот Волов в това време мислеше с притеснение за народните представители, насядали на поляната, които ги чакаха и шумяха от нетърпение, додето те губеха тука времето си в глупави и безполезни препирни.

— Добре, дай да напишем пълномощното! — каза той, като скърши глава. Беше му болно, че трябва да отстъпи.

Бенковски омекна и тозчас му подаде молив и книга.

— С това пълномощно ще откриеш Народното събрание! — каза той. — Ще го прочетеш лично ти и на висок глас!… На тебе подобава като на пръв апостол да направиш това!