Яна Язова
Бенковски (206)

17. Сбор на призраци

През нощта срещу 8 май, когато от дряновската обител бе останала само голямата врата на манастирската ограда и високата артика от западната стена на храма, с образа на Архангела Михаила, заобиколени от могили развалини, под които стоеха все още погребани в земята 186 живи същества, заобиколени от огнени вихрушки, върху тази малка долина, която бе станал кратер, небето изведнъж разкри своята мъка и от него започнаха да излитат вледени сълзи. Върху манастирската долина най-неочаквано за месец май започна да вали лапавица. Това бе една истинска зимна лапавица, дъжд, размесен с големи парцали сняг, стихия от сълзи и мраз, едното мъка, другото вледеняване от ужас, съчувствие и вцепенение, сила и безпомощност пред злото, такава е била онази снежна стихия, която се спусна от небето и развъртя върху обхванатата от пламъци долина.

В това време Айваз, шуменски бабаитин, който се намирал край двата крупови топа на високата поляна към село Цинга, е преброил последното, 200 поред огнено кълбо, което с гръм полетяло към горещите развалини на манастира, и казал: „Стига!“

Върху високата поляна била връхлетяла снежната лапавица. Мраз сковал двата челичени топа, ръцете на мерачите, лицата и нозете на зяпачите. Всичко живо на часа трябвало да раздвижи нозете си, ако искало да ги спаси от измръзване. Сиреч трябвало е да побегне и да се прибере под палатките в лагера на Фазъл паша, разположен край село Цинга.

Обръщението на Дряновския манастир в развалини и унищожението на залостената в него въстаническа чета бяха определени — според достойнствата на нейната съпротива, — на деветия ден от обсадата на 200 топовни гърмежа.

Ала историята нямаше на ума си да остави заровени в земята тия, които Фазъл паша искаше да зарови под развалините на манастира. Тя на друго място бе определила техния гроб.

Не се мина много време и при голямата врата, която стоеше на сянка от пожарите, брулени от небесната лапавица, застана войводата Пармаков, приличен повече на привидение, нежели на човек, на един мъртъв вожд, който, привлечен от силата на своите обязаности, отново се явяваше на полесражението. Той огледа навред купищата развалини, които на огнени вихрушки се бореха с лапавицата с черното небе, най-сетне вдигна своя рог и засвири.

Неговият призив между развалините прозвуча зловещо и потресающо. Сякаш умрял вожд свикваше с бойния си рог своите призрачни бранници.

Любовта към родината, към свободата, готовността да се умре за идеала, себеотречението за общото благо могат да вдигнат и най-жестоко погубените, най-дълбоко и най-грозно погребани мъртъвци.

Един по един, понесли саваните си — пълни с прах, главите си — пълни със сажди, това, което е било мундири на свободата — превърнато в дрипи, само с оръжия запазени, притискани при всеки взрив върху сърцето, съхранявани като него, призованите с рог призраци започнаха да изникват из най-далечните дупки на развалините, из камъни и тухли, които са били до вчера четири високи стени, ограда и крепост, заобикаляха огнените вихрушки, пресичаха облаци димове…

Тия бойци, които не намираха повече върху земята своята крепост, а само купища огнени развалини на нейното място, се поглеждаха първия миг плахо и несигурно. Тяхното полесражение приличаше на дъното на ада. Но скоро те се окопитваха и взимаха посока по звука на рога, който ги призоваваше да се явят.

Когато видяха Пармакова, застанал в сянка на пожара, те познаха къде се намират. Това тъмно нещо, което бе останало да се извисява между развалините и му служеше за покрив, бе голямата врата на манастира.

Без да си кажат нито дума, без да се поздравят, че са оживели, като че ли бързаха да се възползват от млъкването на гърмежите, бойците един подир друг се наредиха в две редици пред своя войвода.

Сърцата им болно и сладостно затуптяха, когато пред тях отново се издигна на върлина и развя бойното им знаме. Димитър Русчуклийчето бе доживял да го развее отново пред събраната чета.

Наистина сега той не приличаше повече на оня мастит търговец от Русчук, облечен в пищно облекло, окичен с всякакви оръжия, за които бе получавал специално разрешение от султана. Не приличаше повече на оня знатен конник, възседнал охранения си ат, приимал прошения по време на своите обиколки из селата, писмени и устни, както от българин, тъй и от турци. Той не беше нещо повече от един призрак, каквито бяха и другите.

Издигайки лъвско знаме над потъналите в огън развалини, той сочеше сякаш на своята жертва.

Историята на един народ е пълна с жертвоприношения и се пише от призраци. Такива летописци някои народи имат с хиляди. И колкото повече са те, толкова тия народи са древни, което ще рече трайни, уважавани от всички хора на земята. Потомствата на тия страни с велики летописци броят себе си измежду най-културните и горди представители на човешките родове. Заради кръвта, проляна в името на тяхната свобода, историята ги възнаграждава с признаването на особено благородство. Но тия селяци, излезли и събрани изпод развалините на защищаваната от тях крепост, изпоразкъсани, изпомачкани, изподрани, овъглени, полуизгорели, които имаха само още едно нещо здраво — оръжията си, изправени под небесната стихия, брулени от лапавицата, с последния миг пред себе си, не знаеха това. Тия полумъртви хора не мислеха, че са летописци, които вписват своя прост народ в хилядолетните страници на историята, и че в тях са се помещавали древните и благородни народи. Те само едно искаха, да умрат за него!

— Другари! — с развълнуван глас извика войводата Пармаков. — Братя!… За нас тук, сами виждате, не оставя никаква надежда!… Време за бавене няма, тъй като всеки миг можем да бъдем връхлетени от врага, който сега ни мисли за избити. Веднага трябва да решим! Дали гърди срещу гърди да си пробием път, или най-ужасното!… Да се предадем на вражески ръце! Първото средство ще ни докара чест, слава, а може би… живот! Второто — изтезания, бесилка, позор!… Ако сте съгласни с мен да вървим, веднага ще ви поведа!… Да се възползваме от лошото време, дъжда и снега, които навярно са принудили неприятеля да се скрие под своите палатки, а стражите му — да подирят подслон в гората. Решавайте!

— Готови сме веднага да ни поведеш! — отвърнаха вкупом, а след туй и един след други всички гласове. — Никой не иска да остане тук!

Всеки имаше на ума си друг отговор, който бе точният. „Всички искаме да умрем!“

Като нямаше живот за родината, имаше смърт!…

Гласът на Пармаков отново се издигна:

— Предлагам да изгорим знамето, за да не падне то в ръцете на врага!

При този възглас обаче всички останаха безмълвни. Войникът, който види как се гори пред него бойното му знаме, себе си вижда победен. Въстаникът, който види се да гори знамето му, вижда на костера своето тяло.

Решавайте! — повтори настоятелно Пармаков.

Знаменосецът Димитър от Русчук пристъпи със зеленото знаме напред.

Димитър го е носил… нека Димитър го изгори! — чуха се тихи гласове от втората редица.

Русчуклията целуна лъвския образ на знамето, отложи калпака си и безмълвно се подчини. Когато неговата светиня биде обхваната от пламъци на земята, из очите му потекоха черни сълзи, размесени със сажди и дим.

Въстаническата чета от 186 човека, която 9 дни се бе защищавала на живот и смърт зад стените на Дряновския манастир, като видя знамето в пламъци, усети своя край. Тя се сгъсти рамо до рамо около пламналата светиня, пристъпи напред и викна в един глас:

— Да живее България!…