Яна Язова
Бенковски (66)

7. Клетвата

До Спас Гинов седеше аптекарят Васил Соколски, който бе отворил миналата година своя аптека в Перущица, а също бе и лечител и в свободното си време поет.

Представителен по външност, с лице почти красиво, върху което светеха две големи сини очи, Васил Соколски бе смесил в себе си по един твърде сполучлив начин мечтателя и поета с лечителя и правача на церове.

Единият заместваше, където трябва, другия, и правеше живота на Васил Соколски хубав и интересен.

Разправяха за него твърде често, че когато отивал да лекува в някоя бедна къща, той никога не позволявал да му се заплати за труда. „Аз съм длъжен! Длъжен съм!…“ — многократно повтарял той, като се усмихвал любезно и се кланял на смутените домакини.

В долапа на аптеката заедно с хаванчето, в което триеше разни лекарства и мехлеми, праховете за главоболие и хаповете за настинка и малария, той държеше тетрадка със свои стихове, които обичаше да декламира възторжено пред близки и приятели.

Неговите стихове бяха пламенни изразители на още една личност в неговото разнообразно същество. Изразители на бунтовника и революционера у Васил Соколски. Те възпяваха хайдутите в Балкана и бяха пропити с омраза към „народа агарянски“, който винаги биваше римуван с „тигър африкански“.

Петър Бонев отдавна знаеше, че този човеколюбец и поет храни в живота си сами една омраза, ала тя бе неукротима — омраза към поробителя на неговия народ. И затуй никак не се учуди, когато го видя седнал на клетвеното събрание, вперил големите си сини очи в апостола, целият блеснал от възторг и плувнал в блянове.

Ала нерадостните мисли, които цял ден бе премислял в училището, в гората и по пътя за насам, отново изпълниха цялото му същество. Той бе довел в Перущица Василя Соколски миналата година от Татар Пазарджик, където се занимаваше с ваксиниране и лекуване на населението. Беше ли му направил с това що-годе някое добро?

„И какво знае той?…“ — помнели Петър Бонев, като си припомни всички патриотични стихове на своя приятел, които бе слушал в аптеката при закрити врата.

„О, ти нищо не знаеш за мен! — довери му се тайнствено един ден аптекарят. — Аз съм от Добруджа, хей далеч оттука!… Там бях овчар, а после слуга в един хан. Бях още момче, съвсем невръстен, когато тръгнах по ума на един варненец и влязох в неговата чета. Тогава намериха убит един от нашите гонители, хванаха ни и аз цяла година лежах в затвора…“

Разказът на Соколски можеше да беше истински, ала мъгляв, развлечен и повечето приличаше на поетична въздишка, отколкото на жива история.

„В затвора моята дейност против поробителите свърши — признаваше той. — Отидох при д-р Гръмникова в Сливен и му станах слуга. Хареса ми неговият занаят. Той ме учеше да слагам инжекции и да ваксинирам деца. По-късно, когато докторът се пресели в Татар Пазарджик, аз отидох да се поизуча на лекарския занаят в Румъния. Върнах се в Българско и пак подирих д-р Гръмникова в Татар Пазарджик, където ти ме намери…“

Това бе историята на Васил Соколски, проста, ясна, като разказ на дете.

Да, какво знаеше той?… И не бе ли сгрешил Петър Бонев, като го увлече подир себе си в Татар Пазарджик, като го посвети в революционните работи, а миналата година доведе и тук, в Перущица?

А да се увлече едно пламенно сърце като това на Васил Соколски, не бе трудна работа и неговият съблазнител трябваше да чувства голяма отговорност спрямо него.

Такава отговорност чувстваше сега и Петър Бонев. Особено го угнетяваше мисълта, че ако любовта към родината бе довела Васил Соколски на клетвеното събрание, той хранеше от известно време една друга силна любов, която трябваше да го държи далеч от него.

Това бе любовта му към Велика Лачкова, вдовицата на първия поет и книжовник в Перущица Димитър Лачков^[1]. Още миналата година, когато видя тук Велика Лачкова, младият преселник се влюби в нея с любов гореща, която можеше да го погуби, ако всички не разбраха навреме това.

Велика бе жена величествена и красива. Тя криеше в гърдите си, под вечно шумящата черна тафта, едно добро сърце и под черното си дантелено боне — един бистър и проницателен ум.

Като вдовица на високоуважавания учител и книжовник Димитър Лачков тя бе посветила вече живота си на възпитанието на единствения си син. Васил Соколски се втурна в живота й като една лъчезарна буря от чувства, от копнежи, от обожание и преданост. Васил Соколски не бе само един представителен и красив мъж, но още едно голямо сърце на поет, каквото тя, за своя горест, бе вече загубила със смъртта на своя първи съпруг.

По всеобщо одобрение и на перущени, Велика бе склонена най-сетне да напусне черното си вдовство и от няколко месеца Васил Соколски бе влязъл като съпруг и пламенен поклонник в нейния дом. Любов и щастие чертаеха неговия жизнен път с Велика. Можеше ли някой да помисли, че и за друга, и то скрита любов бе останало място в сърцето му?

„Аз ще кажа на Велика!… — реши Петър Бонев. — Тя трябва да отведе тоя поет далеч от нашата революция!“

Отговорност за едно голямо сърце — ето грижата, която трябваше да изпита всеки съблазнител на Васил Соколски. Тази грижа помрачи погледа на Петър Бонев и направи останалите лица край него и призрачни, и неясни. Той едва забеляза, че там седи, някак встрани, старият му другар Калофер Спасов, а до него Никола Иванов-Колакман, и двамата членове на Първия таен революционен комитет, и двамата закълнати от Дякон Левски. Там бе и Димитър Малинчов, а поп Петър Велчев, който седна до него, бе прегърнал с черния си ръкав гърба на неговия стол.

В това време над неговите мисли и чувства се разнесе гласът на апостола:

— И тъй… станете, о, братя, да се закълнем, че ще измрем до един за народна свобода!…

Всички присъстващи скочиха на крака, а пръв към апостола пристъпи Спас Гинов. Той сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната вдигна нагоре.

— Повтаряй след мене! — заповяда апостолът. — „Заклевам се своеволно в честта и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб! Заклевам се и обещавам, какво ще работя с всичките си способности за освобождението на отечеството си България! Заклевам се и обещавам… Заклевам се!… А в противен случай, ако бъда предател или престъпник… съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие… Заклевам се!…“

В настъпилата гробна тишина се чу сподавено стенание. Плачеше неудържимо Калофер Спасов. Той дъвчеше мустака си, за да потисне някой изблик на кипналите в него чувства и спомени. Сълзи течеха по бузите и на Колакман, и на Атанаса Хаджитилев. Петър Бонев стоеше с глава тъй ниско наведена над гърдите, че всеки можеше да помисли, че той плаче по-неудържимо от тях.

Георги Бенковски изгледа тържествуващо поред старите съзаклятници. Заради тях бе избрал той да закълне събранието с клетвата на Дякон Левски. Бурните, горещи спомени щяха да се окажат по-силни от неговите думи. Те бяха обрекли някога тия верни мъже на борба до смърт и до гроб!

„Заклевам се!… — повтаряха те един подир други като ехо. — Заклевам се!…“

— Предлагам — издигна се отново наложителният глас — да се избере за касиер на Втория революционен комитет Спас Гинов, а за негови членове — Васил Соколски, Атанас Хаджитилев, Димитър Малинчов. Приемате ли ги?

— Приемаме ги! — отговориха вкупом всички мъжки гласове.

— Петър Бонев! — прозвуча отново гласът на апостола. — Приемаш ли да станеш председател на Втория революционен комитет и да го водиш с тази вярност, с която си водил Първия?…

Цялото събрание притихна, като видя как Петър Бонев вдигна сепнато глава и го изгледа с един поглед остър, сив и почти страшен. Дъх не се чуваше в стаята. Само един Георги Бенковски гледаше право и непоколебимо в неговите очи. Той виждаше в тях отчаяна борба, решителен отказ. Пълното безверие беше неговият решителен отказ. Ала изведнъж в настръхналата мъртва тишина Петър Бонев отвори уста и каза тихо:

— Приемам!…