Яна Язова
Бенковски (74)

15. Решението

Ранната пролет през средата на март бе в пълната си деятелност. Перущица тънеше вече в зеленина и цветове. Ала и друга трескава деятелност се извършваше още в това селище, не вече от природата, а от самите жители. Ако вън от къщите се приготовляваха изобилни цветя, вътре в къщите се приготовляваха фишеци и куршуми. Ако вън се приготовляваше живот, вътре се приготовляваше смърт. Но тази смърт трябваше да донесе нов живот. На това селище трябваше свобода. Едно селище на земята, подобно мравуняк, загубен сред полето, денем и нощем работеше да докаже по безспорен начин, че смъртта и животът в мирозданието са едно и също нещо, тоест няма унищожение, пресъздаване има… Че всичко е деятелност, живот, в този или онзи вид. Че смъртта е деятелност, каквато е животът.

Без да мисли да доказва това или онова, човешкият този мравуняк в село Перущица с трескаво усърдие приготовляваше в жилищата си смъртта, както навън пролетта приготовляваше живота.

В това време „Княза от Панагюрище“ слезе отново в Перущица да види как се приготовлява народът.

Този път той влезе в селището денем и веднага свика на събрание комитета, което показваше колко той е станал сигурен и могъщ. Ако в тази земя имаше султан, то имаше и княз, ако досега е имало султанови закони, сега вече имаше княжеска воля! Всичко българско и родено от една вяра трябваше да види това и да се подчини!

Княза влезе в Перущица с оная трескава бързина, с която бе изпълнен през последно време целият му живот. Когато всичко, което се смяташе, че участва в бунта, се изправи пред него, той забрави, че бе дошъл всъщност да ги пита за техните нужди и да ги похвали за техните постижения.

— След 15 дена ви искам въоръжени до зъби! — викна той заповеднически. — За всяко бавене и закъснение шест куршума в гърдите! Веднага започнете окопаването! Окопи и засеки около цялото село! Добитъка приберете отвсякъде! Складовете напълнете с брашно и хляб! В уречения час аз ще пристигна с моята чета и ще забера мъжете с мен! Ще горим турски села и градища, ще погнем с огън и меч мръсните поганци и ще освободим завинаги вашите хубави Родопи от тая сган!…

Светлият му господарски поглед, бързите му, смели и дръзки думи не можеха да оставят съмнение у никого, че е възможно това да бъде другояче. Всички мъже, които го чуха, зашумяха весело, започнаха да тълкуват оживено неговите думи и по лицата им можеше да се забележи, че рогът на вярата и надеждата, които този „княз“ тъй дръзко носеше в своята ръка, с тия негови думи бе изсипал своето щедро изобилие върху тях.

Само едно лице между всички оставаше студено и замислено, а това бе лицето на водача. Петър Бонев стана.

Той се изстъпи напред и всички занемяха, като го видяха как се изправи с такова лице пред очите на Княза.

— Апостоле Георги Бенковски — високо заговори той, — ние чухме какво ти каза и сега мислим, че ти трябва да чуеш какво ние ще отговорим на твоите думи.

Княза погледна изненадан войводата на Перущица, който бе издигнал глас из общата народна маса. Той не бе запитвал нищо и бе забравил да чака отговор. Той нямаше повече време за нищо друго освен за кратки заповеди. В неговите очи се изписа почти удивление, когато чу Петър Бонев да казва:

— Ти рече да укрепим селото, да приберем добитъка отвсякъде, да напълним складовете с брашно и хляб. Ала ти забравяш, че освен нас, мъжете, тук са нашите жени и деца. Прави ли се въстание между жените и децата? Ние сме стопани човеци. Утре ти казваш, че ще дойдеш с четата си да ни забереш, а жените и децата где ще денем?…

— Аз ти казах, че ние ще погнем и заберем всички турци пред себе си да очистим Родопите от тях! — отвърна Княза. — А ти ме питаш къде ще денем жените и децата… Къде ще ги дяваш? Те ще си останат в село, осигурени с храна за цяла година.

— Много добре би било, ако можеше това да стане така — тихо, но упорито отвърна Петър Бонев, — но, апостоле Георги Бенковски, в близко съседство ние имаме две чисто турски села, с които ни дели стара вражда и от които ние много се боим. Ако погнем турците в Устина, кричимските читаци ще дойдат и ще избият нашите жени и деца. Ако подгоним кричимци из полето, устинските кръвопийци ще нахлуят за един час да ни изколят. Можем ли ние, перущени, само с твоята чета да погнем две села читаци, въоръжени вече до зъби с най-нови оръжия, когато в случай че ние въстанем открито, те могат да разчитат и на подкрепата на редовна войска?

— Ако ти се плашиш от едни голи читаци и седнеш да му мислиш тъй или инак още отсега — викна ядосано Княза, — по-добре не прави въстание!…

Всички перущени в комитета се стъписаха при това предизвикателство, което Княза хвърли в лицето на техния водач Петър Бонев, но той остана пред него хладен и невъзмутим, сякаш всичко това „за“ и „против“, което се бе люшкало досега върху везните на неговото решение и се бе колебало, всичко това, което бе питало с луда тревога и отговаряло само незадоволително, в този миг се бе успокоило и съсредоточило в него. Той изглеждаше почти недосегаем за всяко предизвикателство дори, когато то бе излязло от устата на апостола.

— Моето решение е такова — каза той спокойно и твърдо, сякаш бе съсредоточил в ръката си съдбините на цялото свое село: — да не трупаме в селото брашно и хляб, а да си направим пексимет. Тогава да вземем жените и децата си и да ги заведем в манастира „Свети Тодор“, който се намира горе в Родопите под Манастирски камък. Това е една скала толкова висока, каквато няма из цялата планина. Тази скала ще пази гърба ни. Освен това манастирът е заобиколен от гъста букова гора, изпълнена още и от висока папрат, тъй че, ако поставим една прилична стража около манастира, ние ще можем да оставим нашите жени и деца в него като в истинска крепост. През манастира минава хубав път, който излиза под връх Свети Никола. Ние останалите мъже ще тръгнем по този път и ще се приберем на особено място, къдего ще чакаме да се съберат и въстаниците от околните села. Ако станем до 10 000 души, тогава ти, апостоле Георги Бенковски, можеш да дойдеш вече с четата си да ни забереш, да емнем Родопите и да горим турските села и градища. По друг начин само ще станем убийци на челядта си!…

Гробна тишина, настъпила в стаята, посрещна неговите думи. Старите му другари, които до вчера бяха гледали с недоумение на неговото мълчание и чувствали боязън от неговата замисленост, сега го слушаха с възхищение и почит. Страхът и недоумението, които се бяха изписали по лицата им, при тия негови думи отстъпиха място на разбиране и успокоение. Всички имаха жени и щяха да се бият с весело сърце, ако не се биеха в своите стопанства и куршумите не падаха върху главите на децата им.

Княза ги погледна и за един миг схвана промяната, която бе настъпила в израза на лицата им. Тази промяна бе в полза на Петър Бонев. Да се обяви против неговото твърдо решение, значеше да остане сам и да загуби своите поддръжници в Перущица.

— Добре — изведнъж каза той, — приемам твоето решение като разумно. Няма да въстанете в самото село, а ще заведете жените и децата си в манастира „Свети Тодор“, след което всички ще се съберем в Батак. Съгласен ли си да доведеш хората си в Батак?…

Петър Бонев кимна с глава в знак на съгласие. Дружен вик на радост се издигна около Княза.

Животът на многочислените перущенски семейства бе осигурен!

Перущица можеше спокойно да чака обявяване на въстанието!