Яна Язова
Бенковски (132)

1. Врата към света

Когато в утринната дрезгавина първите къщи на Белово се показаха на пътя пред Хвърковатата чета, Бенковски войвода спря своите конници и даде разпореждания да се направи преглед на конете, а облеклото на въстаниците да се приведе в пълен порядък.

Сам той захвърли черната мушама и се яви в парадната си войводска униформа: сюртук от зелен шаяк, червена яка и жълти копчета, бели тесни беневреци с тънки сърмени ширити отстрана, високи ботуши до над колената, черен астраганен калпак на глава, половината облечен в червено сукно, със златен лъв и китка паунови пера на челото, прикрепен с жълт копринен кордон за рамото му, скъпи ремъци и гайтани, които висяха от двете му страни и на които бяха закачени двата му револвера с бели кокалени дръжки, чантата за писмата, телескопът и компасът, препасана през кръста тънката му сребърна сабя с позлатена дръжка, а винчестера му — турен напреки на седлото.

Най-представителните и юначни по вид мъже в четата разиграха конете си и тръгнаха първи напред като авангард.

След тях, по-скоро като една качена на кон статуя, отколкото като жив конник, потегли грамадната фигура на отец Кирил. В расо, с черна коса разплетена под калимавката до раменете, с черна брада, разчесана до пояс върху гърдите, със златен кръст високо издигнат — всяко християнско сърце можеше да се развълнува пред това явление, каквото представляваше неговият пастирски образ, благославящ целия народ.

След като нагласи в едно малко огледалце своите хубави руси мустаци, Крайчо байрактар вдигна високо в ръка зеленото знаме, за да се прочете: „Свобода или Смърт!“ Един девиз, който европейците най-напред трябваше да видят. Неговият кон запристъпя бавно и тържествено на десетина стъпки зад кръстоносеца.

Певците запяха бунтовния марш, а хвърковатите четници, с униформи стегнати, с коси пригладени, с калпаци нагласени над светнали очи, с оръжия светнали на гърбовете им, се наредиха двама по двама подир тях и поеха пътя към Белово.

Отстрани на всички, като слънце, което огрява звездите, пристъпяше на сивия си ат Бенковски войвода.

Тон знаеше, че въстанието изисква, щото първото впечатление, което той и Хвърковатата чета ще произведат в Белово, да бъде добро.

Въстанало Белово — това значеше въстанала България пред очите на Европа!

Цялата Хвърковата чета в твърде кратко време трябваше да признае, че и тази разпоредба на Бенковски войвода е била твърде уместна и навременна. Току-що потеглили конниците, и от първите къщи на Белово се различи една тичаща въоръжена тълпа мъже, които изглеждаха да са нетърпеливи и млади и да се надпреварват презглава в бързо бягане. Щом разбраха, че конницата, която иде насреща им, е четата на въстаналите българи, те веднага се разделиха на две, като се наредиха един до друг от двете страни на пътя.

Още отдалече се виждаше по облеклото и шапките им, че това не са българи, че това са чужденци — поляци, сърби или далматински работници по железопътната линия, — каквито в Белово имаше много.

Щом съгледаха през разредената мъгла на влажното утро войводата да пристъпва върху сивия си като мъгла ат, с такава ненагледна като слънце хубост, те загубиха ума си, хвърлиха шапките си на земята, размахаха ръце и завикаха френетически:

— Вива!… Живио!… Вива капитан Бенковски!

Подир славянската колония, която първа бе научила новината и притичала да посрещне четата, току-що облекли въстаническите си дрехи и грабнали на показ оръжията си в ръка, тичаха беловските въстаници, като по улиците на Белово вдигаха на крак всички българи, а по вратите и прозорците на къщите всички чужденци: французи, немци, италианци, а дори и гърците, които по причина столетните войни с българите нямаха желание да съчувстват така горещо на техните тежнения към свобода.

Когато Хвърковатата чета навлезе в улиците на гара Белово, чужденците размахаха отдалече шапките си. Хубави жени, облечени натруфено, според последната европейска мода, с коприна и кадифе, махаха с белите си дантелени кърпички.

Апостолът Захари Стоянов, който е следвал Бенковски войвода като прост наблюдател в редиците на Хвърковатата чета, в своите записки е оставил следната картина на това тържество в Белово, състояло се на 27 април, както той пише, „последното от нашето царуване“.

„… Четата тържествуваше; тя беше в апогея на своята слава; мустакатите въстаници опъваха краищата на своите мустаци и вероятно съжаляваха, че не са по-дълги; певците напъваха гърди да привлекат повече очи върху себе си, други разиграваха конете си все със същата цел; но всичко напусто; те бяха съзвездие; голямото светило беше Бенковски; той ставаше по-величествен от минута на минута, конят му стъпваше на пара, той беше предмет на овациите, той изпитваше най-стремителните и любопитни погледи, за него се извиваха много нежни вратове да го изгледат от петите до косата… «Да живей», «живио», «вива», «ура»… вървяха заедно.

… На всички тия възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно с клюмване на главата си и с махването на сабята си, която държеше в дясната си ръка.“

Вратата, която водеше към света, се бе отворила за него, бунтовника, а това щеше да рече — Европа приемаше неговото бунтуване и бунтуването на неговия народ! Това „вива“, „живио“ и „ура“ той приемаше като благопожелания, които се отнасяха не до неговата личност, а до въстанието. Бунтовници, приветствани от Европа, това значеше приветствана тяхната свобода!

Империята на полумесеца можеше да погледа тук, как вековни негови приятелства и договори тържествено приветстваха неговия залез.

Ала и това не бе най-голямото тържество, което Бенковски войвода имаше да преживее с влизането си в Белово. Него очакваше още по-голямо, да не бъде приет като бунтовник, а да бъде пропуснат през „Вратата на света“ като освободител.