Яна Язова
Бенковски (121)

5. Игра на провидението

Всички очи още веднъж се вдигнаха към червената пътека на стълбата и смаяни, възхитени, загледаха най-високото стъпало. Върху него бе излязъл и застанал още някой, който заслужаваше такова удивление.

Там бе застанала Райна Попгеоргиева в пълна въстаническа униформа: черен калпак върху разплетени коси, лъвски знак на чело и тънка сабя, препасана през кръста!…

Всички очи бяха вперени в нея, както в онзи студен януарски ден на нейното рождение през 1856 година, когато съобщиха, че в дома на поп Георги Футеков се е родило дете с необикновена красота, дете чудо.

Нейният смирен баща поп Георги Футеков сега чинопочтително бе застанал в свещеническото съслужение на поп Груйо. Като видя своята дъщеря, облечена в мъжки дрехи, превърната пред очите на цялото гражданство в мъж въстаник, сви се, цял затреперя и наведе очи. Едва напоследък той бе подочул, и то под строга клетва, дадена на архиерейския наместник поп Лука, че неговата Райна шиела знамето на Панагюрския революционен окръг. Революционният съвет й възложил тази работа като най-изкусна в бродирането. Че досега това се криело от него, защото се знаело от всички колко строга била презвитера Нона, а нейното голямо недоволство от заниманията на учената й дъщеря било известно на всички.

Това, което му се съобщаваше за ушиването на знамето, той трябваше да приеме като съвършена тайна.

Когато погледна, простряно вече върху масата пред себе си, ушито Знамето на свободата, което бе дошъл да освети в тази тържествена утрин в съслужение с всички свещеници на новата столица, поп Георги наистина повярва, че то може да е излязло само изпод пръстите на неговата Райна. Лъвът, изправен, разярен, стъпил с двата си задни крака върху полумесеца, бе една удивителна майсторска бродерия с едни необикновено големи бодове от сърма. Хубавите букви никога не биха могли да бъдат очертани така лесно от една проста ръка. Това бе наистина едно знаме, достойно да бъде простряно пред очите на един княз.

Но какво означаваше появяването на Райна във въстаническо облекло горе на стълбата на военния съвет?…

В това време на пътната врата настъпи оживление и шум, като че ли някой притискаше множеството да влезе, подир което последва тих и сърцераздирателен писък. Притиснатото множество се сгъсти още повече и остави на прага на портата да се открои една черна фигура на жена, цялата почерняла, но не от старост, а от ужас, с очи угаснали не от възрастта, а изгорели от грижи, с устни, слепнали не над една беззъба кухина, а от принуждение да мълчат.

Това бе презвитера Нона, която бе видяла във въстаническо облекло своята дъщеря Райна. Нейните устни, които издадоха този тих писък, отново залепнаха. Майката при вратата и дъщерята върху стълбата на военния съвет се изгледаха тъй, сякаш се гледаха през едно непреодолимо, вековно пространство.

Майката — пълна с подозрение, дъщерята — пълна с тайни. Те бяха съществували винаги под един покрив: подозрението и тайните, додето най-сетне в този миг се бяха изявили налице.

Презвитера Нона затрепера. Пред нея стоеше не Райна, дъщеря й, облечена като въстаник, а едно мъчително възпоминание от нейните ученически години. Тя виждаше оная луда пастирка в житието на света Жана^[1], която чувала гласове от вечерните камбани: „Жано, Жано, предай овцете на баща си и остави хурката вкъщи!… Иди, облечи мъжки дрехи, сложи броня, препаши се с меч и прогони англичаните от Орлеан!… Франция загива!… Ти си предопределена от Бога да я спасиш…!“

С разплетена до раменете коса, като онази луда пастирка, с мъжки калпак, надянат върху главата, с лъвски знак на чело, с препасана сабя през кръста, нейната Райна бе превърнала своето моминско тяло във войник, своето хубаво лице в безумие, сивите си очи в блясък на меч. Не тя — едно непознато същество слезе по червената пътека на стълбата и тръгна към олтарната маса, поставена сред двора, без да помисли, че върши това пред очите на своята майка, че в свещеническото съслужение на тържеството с кадилница и разпятие в ръце участва също така и нейният смирен родител. Прочее изпълняваха се думите: „Остави овцете в кошарата на баща си, остави хурката си вкъщи, иди при войниците, облечи се като войник и се препаши с меч!…“

В това време гласът на чужденеца княз, ясен и повелителен, се издигна в общото мълчание:

— Ела ти, която изпълни своята задача и вложи сръчност, майсторство и цялата си любов към нашата злочеста родина в ушиването на това Знаме на свободата; и застани от лявата ми страна!

Като чу тези думи на Княза, народът направи пред презвитера Нона една тясна пътека, колкото тя да може да се провре до олтарната маса. Като насън тя тръгна да се провира по тази пътека, за да се увери с очите си, че нейните усилия, че нейните добри намерения, че нейните нежни майчини грижи са се превърнали в гибел за нейното дете. Да се увери, че Божията промисъл използва всички сръчности за осъществяването на своето дело. За да превърне във войник една нежна девойка, то бе използвало нейното умение да си служи с игла и копринен конец!

Презвитера Нона бе вложила сама в тънките розови пръсти на дъщеря си тази игла с копринен конец. Тя я научи да бродира рози и червени макове, обиколени със зелен венец от листа. С това старание, което бе положила да изучи дъщеря си на бродерия, тя бе сключила за нея един фатален договор^[2] с бъдещето, на който в това страшно бунтовно време всички трябваше да се подчинят.

Когато зърна знамето, простряно върху масата, презвитера Нона почувства прилив на сили да разблъска въоръжените въстаници, да се впусне, като орлица да впие ноктите си в него и да го разкъса. Ала в това същото време гласът на поп Груя се издигна над всички огорчения и възторзи, над всички надежди и съмнения. С една дума, поп Груйо призова небето над въстаналото население и неговият зов биде последван от мъртва тишина.

„С нами Бог, разумейте язици и покоряйте си, яко с нами Бог!…“

Всички въстаници отложиха калпаците си и наведоха глави. Само презвитера Нона продължаваше да стои права и да гледа на това тържество с горко съжаление. Народното въодушевление я бе оставило трезвена. Това тържество за нея бе игра на луди. Без сама да бе желала това, тя, която стоеше настрана, имаше в него главната роля, като добър майстор, който бе подготвил ушиването на неговото знаме. Това бе най-голямата й горест.