Яна Язова
Бенковски (149)

4. Отливът

Втора нощ продължаваше да вали проливен дъжд и под нозете да се чувства оная леплива и плъзгава мокрота, която създава несигурност, която е удолнище, яма, капан. Над главите тътнеше непрестанно, бучеше, святкаше се и се разразяваха гърмежи. Туй, което бе покрив — бе станало заплаха. Туй, което бе светлина, бе свързало две последователни нощи в мъгли и мракове. Небесната твърд се уподоби на събаряне при земетръс, подир което от хилядите зинали ями започнаха да бликат и да се леят над земята поройни дъждове.

Когато късно през нощта Стоян Пъков влезе в първия окоп на Кукла, нозете му се подхлъзнаха по някакъв наклон и потънаха в една гъста и лепкава каша, каквато може би представляваха ходовете на цялото укрепление, оставено от два дни на проливните дъждове.

— Пазете се, разкаляно е! — обърна се тихо той към тия, които го следваха по петите, въпреки че те нямаше повече какво да се калят. От миналата нощ се биеха с турците, омокрени до кости, нозете им прибягваха от камък на камък и от дърво на дърво, натежали от буци кал. Скутът на дрешката им, с който трябваше да закриват устието на своето старо шишане, докато го напълнят и подсилят с барут, бе натежал от мокрота, очите им се мереха в дъжд, от веждите им течеха капки, големи колкото вади. Това предупреждение на техния стотник можеше да има само един смисъл — да им науми, че се завръщат от смъртта към живота, от ужасното към ежедневното, от полесражението — у дома!…

Това мокро, разкаляно, тъмно укрепление, изоставено от преди два дена, хиляди пъти забравяно през това време, загубвано из пред очи заедно с надеждата за живот, приближавано заднишком крачка по крачка, най-трудните, защото са били крачки на отстъпление, най-сетне ги прибираше като домашен кът. Това, което навън бе каляно, накисвано с дъжд, драно, сечено, убивано, идеше тук да се изтрие, изсуши, превърже раните си, изтрие ужаса от лицето си и съживи. Бурята влизаше да се подслони.

Предупреждението на Стоян Пъков, направено с тих глас, въпреки гърмежите на боя, които без прекъсване от двете страни следваха да разтърсват Балабанова кория, бе сторено с оная трогателна педантичност, с каквато един добър началник трябва да издава своите разпоредби дори и при подобни обстоятелства.

В мраковете, в които не се знаеше кое е небо, а кое земя, те неочаквано бяха поставени в положението да се бият на два неутихващи фронта. Додето отвръщаха на армията на Хафъз паша, трябваше да се обърнат срещу бурята и ненадейно се намериха обезоръжени от нея. Тя не се биеше с куршуми, а с нещо много по-смъртоносно — дъждовни капки вода, с които шибаше в техните паласки, в цевите на шишанетата им, в дулата на пищовите им, като превръщаше барута в тях на черна отвратително миришеща каша, а грижливо напълнените им фишеци — в книжни парцали.

Когато едно подир друго въстаническите прикрития, които бяха храсталаци и някакви мрачни, извисени в небето купни, които бяха елхи и борове, започнаха да замлъкват, а святканията от тях да оредяват, Стоян Пъков поведе незабелязано своите другари надолу през хлъзгавите склонове на корията към укреплението Кукла, където можеха да изтрият мокрите си оръжия и получат сух барут.

— Няма ли най-сетне да пристигне войводата? — запита не тъй предпазливо зад него Георги Джелов, като вървеше пипнешком край една стена, изрязана с остри лопати в земята. Георги Джелов бе нетърпелив, буен, сприхав, ала тия си качества той проявяваше само към турци.

Мокрите фишеци в торбичката, която носеше неотлъчно, окачена на едното му рамо, и превърнатият в черна каша барут, който пълнеше паласката му, тежаха много повече от накиснатите от дъжд шаячени дрехи на гърба, които, ако можеше да свали някъде и извие в ръцете си, мислеше, че ще напълни един поток.

Онзи, старият, който пристигна с бялата хайдушка долама и насеченото лице, същият, който залегна до лявото рамо на Бобеков и не престана да стреля до вечерта, Тодор хайдутина от Рила, е негов пратеник — отвърна с глас все още тих и внимателен Стоян Пъков. — Той донесе заповед от Бенковски войвода да се съединим незабавно с копривщенските въстаници при Стрелча и да нападнем първи въз Хафъз пашовата войска от две страни. За жалост неговата заповед пристигна твърде късно. Павел Бобеков и комендантът Соколов веднага изпратиха двама най-верни и бързи куриери към Копривщица, но те скоро се завърнаха, като казаха, че няма път или пътека за натам, които да не са заети от турски аскер.

— Е, и сега какво? — отново се обади Георги Джелов. — Чакаме ли войводата или не?…

Веднага се приготвил да тръгне за насам с Хвърковатата чета отвърна Стоян Пъков, като бързо се мушна между някакви купища камъни и греди, което показваше, че ходовете на укреплението му са добре познати. Скоро той въведе и другарите си в покритите с дървета и пръст окопи, които бяха сухи и донякъде запазени от течение. Като свали мокрите си оръжия на земята, той цъкна миризлив кибрит и отиде, та запали малкото мъждиво фенерче, поставено в една като че ли изрязана с нож четвъртита дупка в земята.

Десетина въстаника подир него, между които имаше и с побелели мустаци и бради, навлязоха в закрития окоп и също така свалиха мокрите си оръжия, торби и паласки на земята.

Стоян Пъков извади суха кърпа от пазвата си и бързо започна да трие малкия си французки пищов.

— Ние нямаме много време за приготовление, момчета! — предупреди ги той и като се обърна към Георги Джелов, прибави: — Дали ще дойде войводата или не, време за чакане няма! Днес в корията, когато бяхме залегнали един до друг, Бобеков каза тази истина: „Една има мъдрост сега: брани си народа!“

Старците слушаха това, сигурно мислеха същото, защото не казаха нищо, когато присъщо е на старостта при несъгласие буйно да възразява.

След като изтри набързо оръжията си, Стоян Пъков грабна опразнената торба и бързо излезе навън в мрака, като тръгна из други ходове и скривалища да дири сух барут. По лицето му отново запръска дъжд. Той се спря за миг и погледна надолу към Драгулин махала, която тънеше в мокрота и непроницаем мрак. Никъде из Панагюрище не се виждаше да цъкне искра, сякаш долу нямаше селище, 3000 къщи не бяха пълни с будни старци, жени и деца, които, разтреперани, с вперени в мрака очи се вслушваха в стрелбата на топовете, които ехтяха над главите им в Балабанова кория, и в отговора на евзалиите пушки и старите шишанета. А това лошо време, което се случи за техните синове, братя и бащи, тоя дъжд, буря, лапавици…

Стоян Пъков дигна глава и сам се ослуша нагоре в гърмежите на боя. Той ясно различаваше отделните пукотевици от едно гъсто ядро, което отговаряше непрестанно на всеки опит на врага да използва нощния мрак и се промъкне в корията. Двеста и повече негови жертви бяха преброени през изминалия ден да се търкалят при такива опити из хендеците и баирите пред въстаническите закрития.

Ядрото, което непрестанно отвръщаше, бяха комендантът Соколов, хилядникът Павел Бобеков, членовете на военния съвет: Захария Койчев, Петър Щърбанов и Кръстьо Гешанов. Подир обяд пристигна от укреплението Свети Никола и залегна при тях стотникът Павел Хаджисимеонов. Тодор Хайдутина, рилският харамия, пратеник на Бенковски войвода, бе залегнал в същото ядро, неизвестен никому, полезен с всеки куршум, хладнокръвен в общата възбуда, като чужденец, безгласен и вмесен в общата врява само с гърмежа на своята тънка като гега пушка.

— Дръжте се, момчета! — викаше Соколов на всички страни.

С този вик той бе въодушевлявал своите хора в смъртоносните храсталаци на Черешка река. С този вик на уста се уби под него конят му на Белите камъни. Трима низами стреляха едновременно върху него, но той с непрекъсната стрелба от два пистолета, които държеше в ръцете си, скочи от гърба на превърнатото на решето животно, събра разпилените на Белите камъни 400 души въстаници и без да остави нито една жертва, отведе ги на нови, по-безопасни позиции в Балабанова кория.

Когато Рад Клисаря научи, че неговият приятел, стотникът Стоян Пъков, втори ден се бие с турците на Балабанова кория, остави позицията си на укреплението Свети Никола и отиде, та залегна в корията.

Но сега Рад, милият му приятел Рад Клисаря, се бавеше още да го последва и да слезе от корията. Бяха се уговорили, когато и последният му фишек се изгърми, Рад да стане и да се спусне пълзешком към Кукла. А фишеци той имаше още десетина, които криеше в пазвата си.

Но изглежда, че самите бумканици и гърмежи омагьосваха дръзновеното сърце на Рад Клисаря и го привързваха към бойния театър. Като сокол от звънарница на звънарница подскокваше русокосият Рад от дърво на дърво и стреляше срещу врага. Напразно Стоян го предупреждаваше и възпираше. Рад виреше омокрената си руса глава, както соколът виреше глава върху неговата звънарница. Когато Стоян излагаше гърдите си на неприятелските куршуми, за да го закрие, той викаше заканително: „Лягай! Ще стрелям в гърба ти!…“

Весел, сговорчив, бърборлив до вдетиняване, Рад бе този, който изприказваше това, което Стоян оставяше мълчаливо да стои зад стиснати устни. На Рад никоя работа не натегваше. На всяка веселба, която Стоян уморен напущаше, Рад оставаше да се довесели. Рад си доиграваше докрай. И все пак въпреки тия си противоположности бяха най-близки приятели, не можеха един без друг и се търсеха навред. Това, което единият нямаше, имаше го другият.

Само любов имаше и у двамата с еднаква сила.

Стоян Пъков вдигна глава, вслуша се нагоре в тъмнините, където планината се разтърсваше от бумтения, където отговаряха гърмежи, и се замисли: „Забави се Рад!…“ А милото русо лице на приятеля му изпълни цялото му сърце с тревога.

В този миг именно той почувства, че горе в корията става нещо. Това бе само един миг на затишие, на поемане на въздух, което в — ония горни мракове изглеждаше да се извършва зловещо и страшно. В това замълчаване имаше нещо, като да се разтваря планина.

В ония мракове, които бяха вълни, достигнали най-високите си върхове, имаше едно потърсващо слуха срутване.

Той разбра… В това време започна отливът!

Това бе тупуркане на хиляди нозе, които слизаха от планината. Това тупуркане, това слизане не се чуеше нито по един звук, то се само усещаше. Това гигантско нещо, което се бе срутило горе, се бе спуснало от всички страни надолу към укрепленията.

Стоян Пъков, стотникът, се вцепени на своето място. Това стремително слизане не можеше да бъде друго освен отстъпление!

Това бе отлив, който при своето оттегляне завличаше в морските бездни остатъците от разрушения кораб. Тия остатъци не бяха дъски, мачти, весла, а сърца, умове, надежди!… Хиляди жажди за свобода изглеждаха, като да се завличат в бездна!

Затуй и тяхното оттеглюване се почувства с гигантска сила в близките укрепления.

Първите вълни, пяната на този отлив, каквато бяха няколкото разпилени групи въстаници, с коси и бради мокри, с дрехи, натежали от вода и посипани с нови дъждовни капки, с лица, посинели от студ, с оръжия, като че ли извадени от дъното на кладенец, с цървули и навуща, от които при всяка стъпка цвъркаха кални струи вода, скоро навлязоха в Кукла и завариха Стоян Пъков, стотника, на същото място, застанал сред открития окоп под дъжда. Той препречваше пътя им, неподвижно загледан в тях, като призрак.

Между първите пришълци не беше Рад Клисаря. Но и той скоро се появи, като носеше омокрената си и безполезна пушка сведена надолу. От калпака му и русата му коса по двете му светли бузи и по цялото му въстаническо облекло струеха поточета вода. Когато се приближи повече, Стоян видя, че такива поточета вода се струеха и от очите му. Рад плачеше открито, плачеше от мъка и яд и ругаеше всички светии, на които досега бе служил като клисар.

— Защо отстъпвате! — викна Стоян Пъков, като все още се стараеше гласът му да не се чува надалече.

— Оръжията ни се измокриха съвършено, не хващат повече на дъжда — отвърнаха не Рад, а другите въстаници. — Куршумите ни се свършиха, фишеците ни се разкиснаха, барутът ни стана на каша?… Имаше две решения — да останем мокри на позициите си и щом разсъмне, да се заловим с врага „на нож“. Рад Клисаря настояваше за него и затуй сега плаче и не може да се утеши. Другата половина бяха на мнение да слезем в укрепленията, като някои искаха да отидат и си поотдъхнат у дома, да се поизсушат, да си отрият оръжията, да се запасят с куршуми и сух барут и преди да се е разсъмнало, отново всички да емнем корията. С тия оръжия засега сме там съвсем безполезни…

— Кираджийски коне са това, не са въстаници!… — развика се Рад Клисаря, като не искаше да отрие от мъка и яд потоците сълзи от очите си. — Щом видяха, че се свечерява, и усетиха, че са близо до дома, един през други се разбързаха да се приберат вкъщи. На този кремъкът вече не хващал, на онзи барутът се размил, на трети фишеците му станали на дрипи, а вкъщи си имал 500 сухи фишека, скрити в раклата, и тъй нататък?… В раклата му няма фишеци, а суха пастърма. Препечена на огън, с червено вино ще му я поднесат. В раклата му има топла пита и прясно сирене… защо да не отида да си похапне? Стопанката ми? Децата ми? Мама? Тате? Кравите ми? Телетата ми? Овчиците ми!… Ето какво мислеше всеки, когато решаваше да се върне у дома? А какво решават Хафъз пашовите войници, които нямат тука мама, тате, булка, деца, крави, овци и телета… ще ни чакат ли да се върнем до сутринта? Това никой не иска да знай? Аз горе им казах: „Вие мислите, че мракът няма очи?…“ Нашето изтегляне веднага ще се забележи и още тази нощ ние ще вкараме вълка в нашата кошара?…

Когато призори бурята престана да вие и дъждът престана да вали, когато не се бе развиделило още добре, всички защитници на Каменица и Кукла с вик на уста си припомниха думите на Рад Клисаря.

Върхът Висок бе почернял вече целият от турски войски, черкези и башибозук, които през нощта бяха завзели Балабанова кория и отгоре гледаха на Панагюрище.