Яна Язова
Бенковски (78)

4. Последна съпротива

Най-сетне презвитера Нона започна да брои дните, които оставаха до последния училищен изпит на Райна. Подир туй тя щеше да седне заедно с поп Георги на първия ред в училищния салон и да се нагледа от начало до край на последното училищно тържество на дъщеря си. Райна се готвеше да получи свидетелство за завършено образование, най-високото, каквото бе получавало едно момиче в Панагюрище. С това завършваше и нейната тринадесета година. Време беше да си я прибере вкъщи и да я въведе в кухнята, веднага да й повери стаите, избата, двора и да я научи на истинска домакинска работа.

Нетърпението, с което попадията очакваше този ден, бе скрито дълбоко в нейното същество и тя мислеше, че само едната закрилница на бдящите майки наднича в нейното сърце. Но когато се яви на училищното тържество, съдено й бе да разбере, че и други очи го бяха пронизали.

Празникът настъпи с песни, с херувимски гласове, декламации и оценки. Навсякъде, където учениците пееха, декламираха и играеха, на първо място се появяваше хубавото лице на нейната Райна. Изпълнили училищния салон, гражданите на Панагюрище буйно и продължително приветстваха нейното появяване на малката сцена. Райна завършваше своите младенчески години, завършваше любимото си учение. Всички постъпваха тъй, щото това тържество да бъде нейно, тя да блести начело на забръмчалия училищен кошер, като негова царица. Всички хвалеха нейната ненагледна хубост, всички с възхищение говореха за нейния ум, който бе събрал много наука в тази сграда, както пчелата скътва меда си в пчелния кошер. Всичко се казваше тъй хубаво и трогателно, както подобаваше на такъв празник.

Завършваше безгрижният ученически живот. Какво очакваше Райна отсега нататък в бащиния дом?… Всички знаеха строгостта на презвитера Нона. Желанието й да направи от дъщеря си една добра домакиня. С каква упоритост тя я научи да бродира най-добре от всички моми в Панагюрище! Щеше ли отсега нататък хубостта на Райна да цъфти в нейната кухня, тъй както бе цъфтяла в училището? Щяха ли нейните знания да се покрият с пепел, заровени в домашното огнище?

Райна се появяваше на малката сцена, посрещната с бурни одобрения, за да получи своята награда за хубостта си, за науката, която бе събрала, за надеждите, които бе вдъхнала у всички. Тия бурни одобрения показваха как скърбяха всички, че това хубаво, което бе Райна Попгеоргиева, трябваше да свърши днес науките си и да напусне училищната сграда, тоест да изостави всички блянове и да захвърли всичките надежди занапред.

Когато започна раздаване на свидетелствата и Райна първа бе повикана на сцената, в училищния салон настъпи истинско мрачно мълчание. Директорът на училището, сам развълнуван до сълзи, сложи ръката си върху главата на своята най-добра ученичка и като й подаде прощалното свидетелство, изправи я на сцената пред занемялата публика, постави върху свидетелството й един изписан лист и каза:

— Мило дете, прочети това високо, за да го чуят всички! Райна Попгеоргиева пристъпи напред и цяла тръпнеща като птичка, зачете с ясен и висок глас:

Мили мои родители,

С Божа благословия и с ваша помощ днес завършвам училищното си образование в родното ни Панагюрище.

Но аз научих, че другаде и в някои градове на Българско има училища, в които се добива по-висока наука. Тъй като досега аз показах примерно прилежание и отличен успех, а в сърцето си чувствам неудържим стремеж към по-голяма наука, то моля ви да ми позволите да продължа в Ески Загра своето образование!

Бурни, неудържими викове разтърсиха отвред училищния салон:

— Браво! Иди, Райно, иди да се учиш!…

— Позволете й! Позволете й! — викаха стари и млади, станали на крака. — Позволете й, поп Георгие и попадийо! Позволете на вашата Райна да се изучи докрай!

Поп Георги се въртеше и гледаше развълнувано на всички страни, като добродушно се смееше, но презвитера Нона остана да седи като вкаменена на своето място. Нейният поглед бе впит неподвижно напред. Само лицето й пребледня, като че ли тя се готвеше да примре.

Когато обаче настъпи гробна тишина, която ги подканяше да проговорят, попадията първа дигна глас и рече твърдо:

— За какво е на една жена по-високо учение? Никоя жена в Панагюрище не е учила толкова много, колкото нашата Райна. А кога тя ще научи това, което трябва да знае всяка жена?

Дружен ропот и неодобрение възпряха нейните думи.

— Срамота е! — обадиха се няколко мъжки гласове. — Та струват ли едни тенджери и тави колкото една наука?…

— Или ти, попадийо, искаш и твоята Райна да остане проста и глупава като нас? — издигнаха се над общия вик няколко пискливи женски гласа. — Нали ти се увери с очите си, че тя се научи да везе и бродира най-добре от всички? И другите домашни занимания тя ще изучи с такава леснина, когато й дойде времето. Да готви, да меси, да тъче и плете може да се научи всяка жена, по нейното знание коя може да добие?

— А защо й е на Райна толкова много знание? — стана и се изправи срещу всички презвитера Нона. Тя се чувстваше изтерзана и като че ли разпъвана от родилни мъки, сякаш не преди 13 години, а сега бе настъпил часът да даде живот на своята рожба. Сега трябваше тя да я покаже на света, да я закрепи на нозете й, да я защити и да създаде нейното бъдеще. — Защо й е наука, когато на жената е дадено да бъде съпруга, майка и домакиня? Кажете ми, какво ще прави нашата Райна, като изучи всички училищни науки?

— Ще стане учителка, ще стане учителка! — развикаха се от всички страни. Попадията погледна смаяно своя съпруг, сякаш диреше от него закрила, но поп Георги се усмихваше на всичката тази врява около себе си, почервенял от гордост и с очи, изпълнени от сълзи на умиление, тъй като целият град се бе развълнувал и загрижил за бъдещето на неговото чедо.

Той отдавна си знаеше, че Райна е най-хубавото момиче, което бе кръщавано в Панагюрище, и най-умното, което бе влизало в панагюрското школо, но сега всички признаваха това.

— Чуло ли се е досега жена да стане учителка? — викна попадията.

— Ако не е било такова нещо у нас, ще стане, попадийо! — завикаха учителите от сцената, а изправената на крака публика го подхвана от всички страни в училищния салон: — Искаме Райна да стане учителка!…

Тогава както удавникът лови сламка върху разбунените вълни, тъй и презвитера Нона улови в този миг една спасителна мисъл.

— За да отиде Райна да се учи в Ески Загра или другаде, за туй се искат средства, които ние нямаме! — заяви тя решително, като се обърна на всички страни. — Малко ли похарчихме по нейното образование досега? Откъде да вземем повече? Ние имаме и други деца, и то мъжки, които искат да се учат!

В това време от всички ъгли на училищния салон се издигнаха нови гласове.

— Ние ще съберем пари помежду си и ще изпратим Райна да се изучи в Ески Загра! — развикаха се всички. — Вие, поп Георгие и попадийо, само кажете, позволявате ли тя да продължи учението си на наши разноски, или не!…

Презвитера Нона седна на мястото си, сякаш политна и падна в пропаст. Устата й остана сключена и няма. В този миг тя усети, че губи своето дете, че срещу нея се изправя като стена непреодолимата оная страшна вълна, от която никой от тях нямаше да убегне.

Разхълцан от вълнение, поп Георги се обърна към нея и сложи пастирската си десница върху нейната измръзнала ръка:

— Да се съгласим, попадийо! — каза умолително той. — Виж, целият град ни моли!

Презвитера Нона не го погледна и не му отговори.

Като взе нейното студено мълчание за съгласие, поп Георги стана и като се разкланя на всички страни, с ръце, скръстени на гърдите, каза:

— Благодарим от все сърце!… Позволяваме!