Яна Язова
Бенковски (60)

1. Един гост през нощта

Петлите пееха вече на разсъмване, когато Петър Бонев излезе да изпрати своите гости. Това бяха трима мъже, двамата от които в селски дрехи, ниски и сухи, с лица, загорели от полска работа, а третият — висок и снажен мъж, облечен по градски в дълга черна мушама и лилав фес на глава. Очите на Петър Бонев бяха вперени в него, сякаш се впиваха в неговите бляскави сини очи, за да изсмучат още нещо, недоизказано през нощта, и да допълнят този шеметен рой от въпроси, които вече и без туй оглушително изпълняха неговата глава.

Когато чужденецът стисна за сбогом ръката му и придружен от двамата селяни бързо се отдалечи по каменливата пътека на двора, той остана да стои в сянката на трема и да се взира все тъй изпитателно в неговия висок и черен силует, като човек, пред който бяха изникнали внезапно безброй неразрешени въпроси.

Наистина те бяха разговаряли и разисквали по тия въпроси през цялата нощ, но сега, останал сам в тъмния трем, Петър Бонев разбра, че те са се отнасяли само до него и че той е останал да ги разрешава сам.

Главата му бе тъй зашеметена, а сърцето му тъй силно и болезнено биеше в неговите гърди, че той съвсем не забеляза малката фигура на жена си Ванка, която бе излязла по нощна риза, наметната до петите в черен вълнен шал. Той не забеляза с какво тревожно внимание и колко дълго са се взирали нейните очи не в двамата селяни, а само във високия, представителен чужденец. През тъмния процеп на полуотворената врата за миг Ванка бе зърнала бляскавите оръжия на гърдите му, които той веднага бе покрил с реверите на дългата си черна мушама.

Когато тя проговори зад гърба му, Петър сепнато се обърна и я погледна с тих вик, който неволно се изтръгна от неговите устни.

Двамата дълго време се гледаха очи в очи. Той — потресен, сякаш едва сега си спомняше за нея, а тя — занемяла от ужас под неговия поглед. Този поглед тя бе видяла само веднъж и други път в тяхното минало, при обстоятелства, фатални за техния живот, когато двамата бяха изправени не между доброто и злото, между щастието и нещастието, а между живота и смъртта.

— Кой е този, който стоя цяла нощ при тебе? — запита разтреперано тя.

Двамата селяни не я интересуваха. Единия от тях тя позна — беше брациговецът Васил Аврадалията. И други път бе дохождал у тях. А другия съвсем и не погледна.

— Защо не ми отговаряш? — запита глухо Ванка.

Петър се изтръгна с мъка от своето вцепенение.

— Ти не спиш ли? — запита я той вместо отговор. — Ние са разприказвахме, и то… нощта минала. Хайде, прибери се вътре… ще настинеш. Виж колко е пребледняло лицето ти…

Той се помъчи да вдигне изстиналите си пръсти и да помилва нейните нежни, останали почти детски страни, но Ванка вдигна веднага ръка да се отбрани от неговата нежност, която искаше да забави или да скрие зад устните му отговора, който чакаше. При това движение на ръката й единият край на дългия черен шал се отметна и Петър видя тежката и напреднала бременност на жена си. За първи път той помисли, че тази нощ бе забравил Ванка, но не само нея, а и своето дете, което спеше в нейната утроба. При това той имаше още една дъщеря, пойната птичка на тяхното семейно гнездо, Мария, която спеше спокоен сън на своето детско креватче вкъщи. А тази нощ той и за нея не бе помислил…

— Прибери се, Ванке — каза меко и виновно той, като загърна плещите на жена си в дългия вълнен шал, и я побутна към вратата, но като видя, че тя не отстъпва, а продължава да го гледа с бледно и разстроено лице, и като помисли за нейното болезнено състояние, проговори без охота: — Какво те интересува този човек? Един чужденец!… Васил Аврадалията го доведе на гости. Учител иска да стане в нашето село.

Пред очите на Ванка отново се мярнаха бляскавите оръжия, които бе зърнала само за миг върху гърдите на чужденеца. Тя никога не можеше да забрави един друг чужденец, също такъв рус и затъкнат в пояса с ками и пищови, които преди три години влизаше нощно време в тяхната къща.

Силните ръце на Петър я стиснаха за раменете и въвлякоха вкъщи. Там той я пусна, заключи вратата на антрето, тогава с тежки уморени стъпки премина коридора и я последва в общата стая. Ванка никога не бе чувала нозете му да пристъпват тъй уморено и тежко, сякаш на тях влачеше окачени камъни. Мрачен страх отново присви сърцето й, без туй притиснато и измъчвано от наедрелия плод, който носеше в своята утроба.

Когато той се съблече и като потисна една тежка въздишка, седна на общото легло, Ванка не се сдържа и отново запита:

— Е, какво имаше този учител да приказва цяла нощ с тебе?

— Разпитва ме за нашето училище и как се работи по нас — отговори разсеяно и с голямо неудоволствие Петър, като едва помръдна устните си.

— Откъде иде? — подир малко запита тя.

— Не зная, не го запитах — след дълго мълчание отвърна Петър, като се отпусна до нея.

— Аз да бях, щях да го запитам — проговори Банка. — Най-първом ще опознаеш чуждия човек, като запиташ за родното му място. А научи ли поне как се казва?…

— Д…а!… Георги Бенковски.

Ванка млъкна, обаче старите някогашни страхове съвсем не бяха млъкнали в гърдите й, след като чу да се назовава пред нея това чуждоземно и странно име. Тя искаше да протегне своята малка ръка и както правеше от три години насам, да я сложи в голямата, силна и топла шепа на своя съпруг, но усети, че в мислите си той е отишъл вече далеч и много далеч от нея. Именно тази тъмна далечина, която тя бе изпитвала и други път, я караше да се свива самотно на единия край на голямото общо легло. Такава далечина тя си спомняше в тяхното общо минало, но такива мракове тя почувства да се сгъстяват и напред в тяхното бъдеще. Цяла нощ така ги бе усещало нейното будно и притиснато сърце. Тя много искаше да стисне ръката на Петър, да говори надълго и нашироко с него, за да се успокои. Най-сетне се одързости отново и запита:

— Петре, какво криеш пак от мене? Защо не ми кажеш истината?

Петър сепнато отвори очи и дълго време ги държа отправени към виделината, която се процеждаше вече през прозореца.

— Не ме питай повече, Ванке! — каза най-сетне кратко и решително, както някога. — Нищо друго не мога да ти кажа. Не рови в пепелта на едно угаснало огнище. В нея аз съм заровил жарава, която не трябва да се пипа!