Яна Язова
Бенковски (260)

13. Върхът

Наближаваше обяд, когато Христо Ботев надникна от канарата на върха, а неговият телескоп отбеляза, че татарите от село Чирен извличат с волове две оръдия и бързат да се присъединят към черкезите в котловината под Милин камък.

На 9 часа сутринта първата отбранителна линия, разположена в дъбовата горица на източното крило, се нападна от черкезите, идещи от село Мраморна. Три часа вече Войновски се занимаваше с тяхното отблъскване, като се стараеше да не даде нито една жертва, а от друга страна — да не позволи на нападателите да приберат своите убити и ранени. През това време черкезите, излезли от село Чирен, и ония, заели позиции зад дуварите и плетищата на крайните му махали, не бяха престанали да обстрелват с дългобойните си пушки западното крило, или отбранителната линия на върха, оставена под неговото командване.

Въстаниците досега бяха заемали добри позиции зад големите камъни, достатъчни да ги защитят от идещите из котловината куршуми. Ала в какво щеше да се превърне позицията им, когато топовните ядра почнеха да разбиват камъните, да нажежават и разпръсват късовете им като снаряди, между които трябваше да дирят прикритие и да се бият хора, мнозина от които не бяха чували досега топовни гърмежи? Щеше ли да се окаже достатъчен фактът, че тия хора носеха лъвски сърца?

При това на него бяха поверени всички бойни припаси, изнесените на гръб оръжия, храните и лекарствата, с една дума, той трябваше да защищава освен хората — целия обоз на четата и оръжията, които носеха с цената на нейния живот, за освобождението на въстанала Враца. Той бе настанил обоза на северната страна на Милин камък, естествено запазен от природата чрез висока отвесна каменна стена, с основи, дълбоко забити в една пропаст и защитени от всяко неприятелско нападение. Ала какво можеше да се случи, когато двата топа захванеха своята разрушителна работа на върха!

Всъщност грижата му за обоза можеше да се нарече суетна, защото нему можеше да се случи нещо само ако четата се разбиеше или разпръснеше до един.

Когато при Гавгамела Парменион викал за помощ, тъй като неприятелят застрашавал вече обоза му, Александър му отговорил:

„Да не си луд? Не знаеш ли, че обозът принадлежи на победителя?“

В това време той видя, че и неговите четници, възползвани от временното преустановяване на стрелбата откъм Чирен, бяха наизлезли иззад камъните и с просто око твърде загрижено наблюдаваха бързото устройване на двете смъртоносни оръдия в котловината.

Горещите обедни лъчи обгаряха вратовете и лицата им. До него се примъкна и седна на камъните Никола Кючуков. С него се познаваше от Браила. Никола му бе казал веднъж само това: „Аз съм от Сливен.“ С това бе сметнал изчерпано своето житие-битие.

Миналата година бе отишел да се бие на страна на въстаниците в Босна. На отиване с никого не бе споделил своите намерения, нито пък бе разказал на връщане своите спомени.

Когато се яви да се запише в българската чета, която щеше да преминава Дунава, и да отиде да се бие за свободата на своето отечество, той каза само толкова, че в Босна имало и други българчета, които щели да побързат и пристигнат заедно с него, ако вестта за сформирование на четата не била пристигнала в лагера им толкова късно.

Когато се примъкна и седна на камъка в нозете на Ботева, Никола за първи път изглеждаше склонен да се поразговори.

— Войводо — каза той глухо, — четох в Браила от тебе няколко реда:

… И във това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби — зло безконечно!…

Той помълча и прибави с усилие:

— „Царство на скърби… зло безконечно!…“ Това е нашето отечество! Не ни остава друго, освен да извикаме „Долу тиранина, долу султана!“ Пък след това да загинем!…

— Ние тъкмо това правим, момко! — отвърна Христо Ботев.

В това време проехтя първият заряд, който удари каменния връх на Милин камък. По-късно оцелелите участници в тази битка са си припомнювали, че в облаците прах, изровена пръст и разпилени камъни върхът изглеждал разлюлян подобно мачта на кораб в бурно море. Битката започнала сред оглушителен трясък и писъци.

Други си припомнювали гласа на войводата, който в това страховито време ходел от позиция на позиция с гола шашка в ръка и окуражавал борците, като викал: „Момци, не бойте се от вражеските куршуми!“

Изобщо за това второ нападение на черкезите върху отбранителните позиции на Милин камък, подсилено от татарски орди, и за гърмежите на двата топа са останали мъгляви описания, граничещи с хаос. Страхът на тия, които не бяха чували топовни гърмежи, имаше нужда от окуражителните викове на онези, които бяха вече решени да умрат разкъсани без остатък върху тази могила. В това време отново бе нападната и първата отбранителна линия в дъбовата горица, която се намираше под командата на Войновски. От нея към каменното върше започнаха да се издигат все по-тревожни и сърцераздирателни известия, подобно мехури, които заклокочилият в морската бездна вулкан изпраща на нейната повърхност.

Минаваше два часът следобед, когато войводата Перо, когото наричаха „Най-храбрият“, се хвана за дясното коляно и се строполи зад един камък.

Веднага обаче той бръкна в джоба си, извади някакви превръзки, разпра с ножче крачола на шаячените си гащи и изохка:

— Пукнали са ми капачката!

След като превърза раната си, той вече нито можеше да клекне, нито да стои прав на краката си. Оставаше му да седне закован неподвижно зад някой камък и оттам да се мери с пушката си срещу връхлитащия враг.

В същото време на 300 разкрача вдясно един момчешки глас викаше сърдито в общата пукотевица:

— Бе, бай Сава, вземи си коня бе! Аз не съм дошъл да ти вардя коня я! Отивам да се бия! Чуеш ли? Ще се бия!…

Това бе гласът на младото Чендовче — Александър, — най-малкият в четата, който нямаше навършени 15 години. Поп Сава Катрафилов го бе взел със себе си от Браила, за да отърве от него дяда Желя. Малкото Чендовче бе мерило с куршум стария войвода, задето бе отказал да го вземе в своята чета.

Но тъкмо в това време нямаше вече кой да отвърне на сърдития му вик. Поп Сава биде ударен с куршуми в двата крака.

Вестта за неговото тежко нараняване, което означаваше край на неговия живот, пристигна до върха като буря, какъвто бе и животът на този разпопен скиталец.

Портретът на поп Сава е нарисуван от историята върху мрачния небосклон на злополучното Априлско въстание със следните черти: учител, буен по нрав, надъхан с омраза към турската тирания, попил се по погрешка, беглец от лоното Божие, изгнаник от родината си, странствал из Русия и Влашко. Намерил подслон през последната година в печатницата на Христо Ботев…

Вестта, че поп Сава е паднал тежко наранен в двата крака, замая Ботева от мъка, като че ли в подножието на върха бе загинал неговият брат.

В тоя хаос, с който била описвана впоследствие тази част от битката, се разправя, че той, без да гледа на съвети и молби, на куршумите и ядрата, които пищели във въздуха и разбивали камъните, се впуснал тичешком от върха, който приличал на задимен кратер, през втория отбранителен пояс, който издавал своите спокойни и равномерни святкания, от укрепените с камъни храсталаци към огъня на първата бойна линия, от която поп Сава бил извлечен вече като неподвижен труп, с кръв, която изтичала под него от двата му ранени крака.

Христо Ботев приклекнал бързо до ранения другар, разтворил кожената си чанта, която висяла на рамото му, разрязал белите вълнени навуща, здраво насукани около прасците на краката, накиснати изобилно в лепкава кръв, прегледал и двете рани, поизтрил съсирената кървава маса около страшно зиналите дупки, поприбрал с разтреперана ръка разпокъсаните меса, притиснал ги с чиста вата и ги превързал със своите превръзки.

Поради силните болки, които превързването на раните му причинило, поп Сава дошел в съзнание и погледнал наведените над себе си просълзени очи на своя другар и войвода, който му казал окуражително:

— Потърпи малко, поп Сава!… Скоро ще ни дойде помощта, която всички чакаме. Тогава първи теб ще пренесем във Враца!

А поп Сава събрал последни сили и като отговор от устните му излязъл слаб шепот:

— Прощавай, войводо!… Прощавайте, другари, отечество!… Прости, свобода!…