Яна Язова
Бенковски (253)

6. Около 2 часа след пладне на 17 май

Над Козлодуй виснеше вече такава лятна мараня, смесена с миризма на блато, че селяните предпочитаха да поудължат следобедното си време за почивка. Вратите и прозорците стояха добре затворени. По-куражлиите се изтягаха под сянката на своите стрехи и предпочитаха да не мислят за нищо. Всъщност те имаха да мислят само за полската си работа, на която се помайваха да отидат, защото тя нямаше да им убегне.

На тия зажумели под жегата, чужди един на друг жители на това село край блатото и нам не идеше, че върху тях наближава вече една друга участ, която също не можеше да им убегне. Участ, с каквато малцина люде биват удостоявани. Участта — от едни прости жители на Козлодуй, от една шарена човешка сбирщина, без език, без вяра, без друга грижа освен грижата за насъщния — да се наредят между великите жители на света.

И тъй селото по този час бе напечено от слънцето и пусто.

В татарската махала кучетата спяха под сянката на пътните врати с подгънати опашки. Само татарчето Харби Махмуд, с шарен пищов, увиснал на една верижчица като висулка, закачена на лилавия му пояс, се помайваше пред плевника на баща си. В този плевник преди час той бе затворил един бял жребец, докаран тази сутрин от Галиче. Сделката за жребеца бе извършил вместо Харби Махмуд шареният пищов, който висеше на корема му, затуй татарчето бе твърде доволно от него. То си припомни как голобрадият български селянин, който му бе до този час честит господар, милваше жребеца по шията, как чистеше ушите му с ръка и му говореше. Когато видя шарения пищов на Харби Махмуд, насочен срещу гърдите си, той изтърва ушите на своя любимец и зарева. Той продължаваше да реве, когато жребецът се отдалечаваше вече на гръб с новия си товар по един път, по който няма връщане. За своя глупав плач този селянин си изпроси едно бум-бум право в главата! Той се простря възнак върху зелената трева и мигом я обагри под себе си с голяма локва кръв. За всичко това татарчето бе толкова доволно, че се усмихна и потупа шарения пищов на корема си.

По едно време то хвърли поглед към двора на черковата, която българите с големи усилия бяха възобновили миналата пролет. Неговото внимание не бе привлечено нито от поправените черковни зидове, в които между мухлясалите камъни се червенееха по няколко реда нови тухли, нито от дървения гълъбарник, скован от стари дъски върху покрива. Лукавите раи бяха прикрили в него от погледа на правоверните мюсюлмани своето дървено клепало. Любопитните му погледи бидоха насочени към черковния хамбар, от който десетина черкези из околните села, добре познати както нему, тъй и на баща му Молла Махмуд, изнасяха царевица и я товареха на коли.

В това време обаче той зърна една пъстроцветна сянка да се изплъзва от пътната врата на хана, който се намираше на самия мегдан, отвъд черковния хамбар. Сърцето на Харби Махмуд трепна и примря в гърдите му. Това бе Магда, дъщерята на Йон Логофета, с шарен елек и златни нанизи на гърдите. Тя винаги се появяваше на мегдана по този час, когато учениците на проклетите раи излизаха от българското училище, което се намираше на същия мегдан, малко по-долу от хана на баща й. Заедно с децата излизаше от училището и младият даскал Младен Павлов, който от една година бе дошел да даскалува в Козлодуй. Даскал Младен тровеше с огнената отрова на ревността и омразата сърцето на Харби Махмуд.

Всеки път, когато Младен излизаше из училището, заобиколен от своите ученици, Магда Логофетова се виждаше пред вратата на хана, облечена в шарения си елек, с дълга копринена фуста, която дунавският вятър развяваше и лепеше по стройните й бедра. Златни нанизи блестяха на гърдите й.

За Харби Махмуд нямаше от Магда Логофетова по-хубава мома на света. Ако му кажеха: „Харби Махмуд, какво свети повече: Магда в хана на Йон Логофета или слънцето на небето?“ — той щеше да отговори: „Ако няма Магда и слънцето ще потъмнее тъй, като че ли никога не е светило…“

Но хубавата дъщеря на Йон Логофета никога не бе обръщала погледа на винените си очи към татарчето.

— Ще ме погледнеш сега ти — извика Харби Махмуд, — като изкарам моя бял жребец на мегдана и го яхна пред очите ти! Ханът, в който ти си се родила, никога не е виждал конник, който може да се похвали с такъв хубав, чистокръвен бял жребец!

Той посегна да отвори вратата на плевника, хвана с разтреперана ръка юздата на белия жребец и го изкара навън. В този миг обаче из целия мегдан се разнесоха виковете и писукането на децата, които излизаха от училище.