Яна Язова
Бенковски (26)

1. Господинът от Денизли

В Мала Азия Турската империя притежаваше една богата област, която обхващаше повече от 11 000 кв. км плодородна земя. Над двеста хиляди турци, арменци, гърци и персийци живееха в нея от плодовете на земята и от печалбите на една твърде оживена търговия. Най-честитите живееха в големия Град Денизли.

„Роденият с късмет става гражданин на Денизли — казваха арменците — заселници в областта. — Голяма търговия, къщи като сараи, жени като султанки.“

Между най-големите дюкяни в средата на града имаше един „Магазин за всичко“, който работеше твърде добре и доставяше най-разнообразни стоки на цялата околност. Този магазин бе на един късметлия грък. Този магазин бе на един пришълец. Никой не знаеше откъде е дошъл той. Първи път чуха за него, когато отвори големия дюкян в средата на града и го изпълни с най-разнообразни стоки. Нищо не се узна за него и впоследствие, освен туй, че бил богат. Но това всеки можеше да види по витрината на магазина. Сигурно бе наследил своето голямо богатство, защото бе още твърде млад, за да го спечели.

Търговците в негово съседство можеха да се питат само едно: щеше ли той да задържи това голямо богатство в ръцете си?… А още и това, на кого щеше да го остави? Той бе твърде млад, но съвсем не бе невръстен, за да е сам. А бе дошъл сам в града върху гърба на един черен кон, украсен със златна пендара сред гърдите. Когато го запитаха има ли семейство, той отговори: „Нямам нийде никого!“ И толкова.

Говореше рядко и разговаряше с тях пестеливо, като че ли отнемайкъде. Най-малко той обичаше да дружи със своите съотечественици гърци. Нито на бедните помагаше, нито с богатите ходеше по сватби и веселби. Сред Денизли той беше самотен като пустинник. Такъв дойде и такъв се засели да живее в една хубава двуетажна къща, построена сред голяма кипарисова градина, като сарай. Само черният кон влезе с него и заживя в широката конюшня. Жив човек не се посели при него, нито пък той покани някой да му отиде на гости. Сам отключваше и заключваше голямата пътна врата, което показваше, че не държи вратар, какъвто имаха всички прилични къщи в града.

Никой в Денизли не смееше да се покани в неговия дом. Него обаче желаеха да видят като гост всички най-добри семейства в града. Канеха го знатните синове на бейовете, арменците търговци, които имаха красиви дъщери, облечени в сърма и кадифе, и гърците, достигнали от столетие и по наследство до първенство в областта. Те имаха да покажат на своя съотечественик семействата си, които криеха в своите задушени гнезда жени, прочути с ученост и всякакви изкуства.

„Господинът“ го наричаха навред. Тъй го наричаха и ония скрити жени по богатите домове на Денизли, заради които той бе един желан гост. „Господинът от Денизли“ не привличаше техния интерес само със своето богатство и тайнствен живот, но и със своята мъжественост и хубост. Русото му загоряло лице блестеше като злато, а сините му очи блестяха като скъпоценни камъни. Богатата му гръцка носия бе ушита при най-добри цариградски майстори. Черният му кон дишаше огън и пламък. Всеки бейски син в Денизли искаше да се метне поне веднъж на гърба му, а неговия господар да има за свой другар. Когато го посрещнаха в някоя бейска къща, кланяха му се още на стълбата, като на големец.

Понякога тия поклони го караха да се усмихва горделиво, а понякога да свива русите си вежди и да се мръщи. Неговите сини очи гледаха тогава студено, като скъпоценни камъни, които отразяват бурно небе. Никой не знаеше с какво може да му угоди. Никой не знаеше какво може да му хареса. У дома си той се прибираше винаги сам. Предлагаха му приятелството си, той го приемаше с високомерие. Предлагаха му любов — той я отхвърляше с насмешка.

В неговото жилище все пак влизаха понякога живи хора. Бейските момчета ги наричаха „Летящите слуги на господина“. Неговото тайнствено жилище се обслужваше от тях. От време на време те прихождаха отнякъде, заключваха се вътре в къщата, измиваха я, изчистваха покъщнината по стаите, помитаха алеите в градината и поливаха с изобилна вода гъстата растителност около високите кипариси. В такива дни неговото усамотено жилище се преобразяваше в източник на свежест и прохлада, която се носеше далече над горещия Денизли.