Саади
Гюлестан (91) (Градина на розите)

48

Видях веднъж със трепет във душата

куп рози, разцъфтели сред тревата.

 

Попитах аз: „Как смееш ти, трева,

край розите да подадеш глава?“

 

„Не говори — заплака тя тогава, —

великодушният на слабия прощава.

 

Какво, че нямам тази красота,

нали аз редом с розите раста?“

 

Аз — роб смирен на бога милосърден

и с милостта му до мига отвъден,

 

със доблести или в греховен час,

опора само в него имам аз.

 

Не ме гнети на златото товара,

дори да няма в мене капка вяра,

 

той знае как, къде и не греши

как своя беден роб да утеши.

 

Когато робите са вече стари,

на свобода ги пуска господаря.

 

О, боже, сам небесните черти

на побелелия си роб прости.

 

Вдигни се, Саади, на път отново,

към Каабе със божието слово!

 

Нещастният от този път страни,

ала друг праг не ще го осени.