Саади
Гюлестан (52) (Градина на розите)

9

Един ливански аскет бил известен в арабските страни със своята святост и чудеса. Той влязъл веднъж в съборната джамия на Дамаск и започнал да извършва умиване до басейна. Но неочаквано се подхлъзнал, паднал в басейна за срам и с голяма мъка успял да се измъкне оттам.

Когато молитвата свършила, един от събратята му се обърнал към него:

— Някакво съмнение ме мъчи и ако разрешите, ще ви задам един въпрос.

— Какъв? — попитал аскетът.

— Помня аз — казал събратът — как шейхът ходеше по Средиземно море дори без да си намокри нозете. Как така едва не загина днес в този малък басейн?

Шейхът замълчал и след дълго размишление вдигнал глава и промълвил:

— Мигар не си чувал, че господарят на света — Мохамед — е казал: „В близостта ми с аллах има и такива мигове, когато към мен не се осмеляват да се приближат дори близките на бога ангели и неговите пратеници“, но той не е казал, че така е винаги.

Както е казал самият той, понякога допускам до себе си дори архангелите Гавраил и Михаил, но в друго време — за бога сляп — аз се развличам с Хафса и Зейнаб^[1].

Когато праведниците съзерцават бога, той ту им се явява — ту невидим за тях остава.

Ту се покажеш, ту се скриеш,

о, боже мой, в мъглата

и от това по́ се разгаря

към теб мечтата.

* * *

В миг виждам твоя образ на небето,

но случва се — греши у мен сърцето.

 

Ти ни разпалваш, а след туй гасиш,

понеже всемогъщ над нас седиш.