Саади
Гюлестан (70) (Градина на розите)

27

Веднъж по време на едно пътешествие до Хеджаз с мен тръгнаха и няколко благочестиви млади хора. Вървяхме дружно и весело. Младите хора пееха от време на време и произнасяха стихове и вълнуващо, искрено възхваляваха бога. Един от нашите спътници — някакъв богомолец — не обикна тези дервиши, тъй като не можеше да разбере колко голяма беше душевната им тревога и стремежът за опознаване на бога. Когато стигнахме до кервансарая на Бани Хелал от стана на арабите излезе мургаво момче и запя така хубаво, че птиците започнаха да се спускат от небето към него… Аз видях как камилата на богомолеца се впусна в нещо като танц, събори от себе си ездача и се понесе към пустинята. Тогава казах.

— О, шейх, песента на момчето предизвика възторг дори у животното — и то отпътува, — а тебе не развълнува!

Знаеш ли какво ми каза нежно утринният славей?

„Мигар си човек, когато от любов не си ранен?“

 

И камилата, дочула стих арабски — се вълнува,

ти дори не си животно, щом от радост си лишен.

* * *

Щом вятърът се спусне над земята,

не камъкът — превива се върбата.

* * *

И всичко в тоя свят твореца славослови,

но чува онзи само, който има дух висок.

 

Не само славеят над розата за него пее,

дори и всеки шип език достоен е за бог.