Саади
Гюлестан (148) (Градина на розите)

13

Заключили в една клетка папагал и гарван. Папагалът се измъчвал: неприятно му било да гледа гарвана и казал:

— Твоята отвратителна външност и омразният ти вид, противните ти навици и… всичко в теб ме отвращава! О, гарване, вестителю на раздялата, о, ако между мен и теб разстоянието беше такова, каквото е между изтока и запада!

Събуди ли се някой и те види,

денят му ще е черен като креп.

 

Съсед подобен само заслужаваш,

но где ще се намери като теб?

Най-удивителното от всичко било това, че гарванът също много тъгувал и се измъчвал от съседството с папагала. Бъбрейки: „Спаси ме, господи!“ — той се оплаквал от превратността на съдбата и потривайки от отчаяние криле, говорел:

— Ех, че тежка съдба! Каква зла орис и променливо време настана! На моя сан подобава не това, а да се разхождам важно по градинската ограда с някоя врана!

За праведния мъж е ад затвора,

ако попадне в него на безпътни хора.

Какъв грях съм извършил, че съдбата ме наказа с оковите на бедствието в обществото на този самодоволен глупак и негоден дърдорко?

Не ще пристъпи никой до стената,

ако те види в миг изобразен.

 

Дори за дом да притежава рая,

към ада ще е всеки устремен.

Тази притча ти разказах, за да знаеш: отвращението на невежия към мъдреца е сто пъти по-голямо, отколкото ненавистта на мъдреца към глупеца.

Във Балх^[1] един безпътен хубавец

така смутил смирения дервиш:

 

„Скучаеш ли? Недей да бъдеш кисел —

и ти, за нас, безпътните, горчиш!“

* * *

Около теб са рози и лалета,

а ти сред нас си като дънер сух,

 

противен вятър, студ, магаре диво

и лед — за пролетните звуци глух.