Саади
Гюлестан (90) (Градина на розите)

47

Един цар гледал с презрение на няколко дервиша. Единият от тях разгадал мислите му и казал:

— О, царю, на този свят нашите грижи са по-малко от твоите, а радостите ни са повече; в смъртния час сме равни, а в деня на възкръсването сме по-добре от теб!

Макар да има всичко някой цар,

на ден — коричка хляб дервишът стар,

 

когато си отидат те след време,

савана само всеки ще си вземе.

 

Пристигне ли смъртта, ако си нищ,

по-лесно с тоя свят ще се простиш.

* * *

Външният признак на дервиша е дрехата и остриганата глава, а истинската същност — бодро сърце и умъртвена страст.

Не е дервиш отшелникът, когато

в килията се радва на покой.

 

От планината да се спусне камък,

от камъка да се не пази той.

Задълженията на дервиша са — да моли и славослови бога, да прислужва и да му се подчинява, да принесе в жертва себе си и малките удоволствия, единобожие и надежда в бога, смирение и търпение. Който притежава тези качества — е наистина дервиш, дори ако носи светска шапка. А безпътният, който не се моли, покланя се на чувствените влечения и похотта, прекарва дните си в оковите на страстта, а нощите — в безгрижен сън, който яде всичко, което му попадне, и говори всичко, което му дойде на езика — той е развратник без божа утеха, дори и да е облечен в суфитска дреха.

О, ти, в чиято същност няма капка чест,

а външно носиш дрехи лицемерни,

 

не скривай със завеса седемцветна твоята врата,

когато във дома ти има само стари черги.