Саади
Гюлестан (120) (Градина на розите)

28

Разказват, че един пехливанин бил измъчен до крайност от злата съдба и широкият му врат — изнемощял от неуспехи. Отишъл той да се оплаче на баща си и му поискал разрешение със следните думи:

— Реших да се отправя към далечно пътешествие; може би ще ми се отдаде със силата на ръцете да намеря щастието си:

Талант и доблест — пух и прах

са те, ако човек нехае.

Алоето дъхти в жарта,

а мускусът, разтрит, ухае.

Бащата отговорил:

— О, синко, изхвърли от главата си тази безразсъдна мисъл и прибери нозете на въздържанието под полата на спокойствието, тъй като мъдреците казват: щастието не идва според заслугите и затова е по-добре да не си причиняваш излишни вълнения.

Не може никой да е щастлив насила,

не за слепеца пролетта се е родила!

* * *

Какво да прави силният човек,

ако се види изоставен от съдбата.

 

Щастливата ръка е по-добра

от тази, що със сила е позната.

* * *

От всеки косъм твой да блика мисъл жива —

без полза е, ако съдбата е немилостива.

Синът казал:

— Татко, изгодата от пътешествието е голяма: пътувайки, радваш сърцето, извличаш някаква полза, виждаш разни чудеса, слушаш чудесии, разглеждаш градове, разговаряш с приятели, разширяваш познанията си, умножаваш богатствата си, запознаваш се с различни хора и изпитваш радостта и позора. Както казват пътниците, които вървят по божия път:

Ти няма с дух висок да полетиш,

додето в своя дом седиш!

 

Тръгни на път, поскитай по света,

преди със него да се разделиш.

Бащата промълвил:

— О, сине, ползата от пътешествията, както казваш ти, е голяма, но те са достъпни само за пет категории хора. На първо място са търговците, които освен богатството и доходите, имат и прелестни роби и робини, и пъргави коняри. Те се наслаждават на светските блага всеки ден в нов град, всяка нощ — на ново легло, всеки час — с нова разходка:

Богатия човек в пустинята, в степта, в гората —

не го посрещат като чужденец.

 

Но този, за когото мирските блага са недостъпни,

и в своя роден край е пришълец.

На второ място са учените, които със сладкодумието, достойнствата на ума и красноречието си, където и да отидат, се радват на почест и получават всичко необходимо.

Прилича ученият мъж на чисто злато,

където и да е, посрещат го богато.

А глупавият властелин е като грош,

без стойност и значение познато.

На трето място са красивите хора. Сърцата на всички са склонни да общуват с тях; както казват мъдреците: малката красота е по-добра от голямото богатство. Говорят, че красивото лице е балсам за умореното сърце и ключ, който отваря затворени врати. И естествено неговото присъствие е навсякъде желано, а да служиш на такова лице е приятно задължение.

Да, всеки към красивия човек

е благосклонен,

дори последният от своя дом

да е изгонен.

 

В Корана аз видях веднъж

едно пауново перо.

„Че те почитат — промълвих, —

за мене е добро!“

 

А то отвърна: „Замълчи,

че всичко, що е тук красиво,

не ще го никой спре

да радва всичко живо!“

* * *

Щом юношата е красив и строен,

не е беда и да остане сам.

 

Тъй бисерът от раковината си няма нужда

и всеки е готов да купи бисера голям.

Четвърти е певецът, който с гласа на Давид спира течащите води и полета на птиците. С помощта на този дар той пленява сърцата на влюбените; мъдрите се стремят да общуват с него и полагат грижи като за скъп приятел.

Слухът ми красотата на мелодията дири,

къде е този, който с лютнята ще ми засвири?

* * *

О, колко е прекрасен нежният ти и печален глас,

за рано вкусилия радостта е той отрада!

 

Гласът приятен от красивото лице е по-добър,

макар че той храна духовна е, а то — награда.

И накрая — занаятчията, който изкарва прехраната си с труд, така че не му се налага да унижава достойнството си заради насъщния хляб.

Ако замине обущарят във друг град,

ще преживее с труд, каквото да се случи.

 

Но ако царят на Нимруз^[1] изгуби своя трон,

той ще гладува като куче.

О, сине, качествата, описани от мен, дават на хората душевен покой и всякакво благоденствие по време на пътешествие; но ако човек, лишен от тях, тръгне по света с празна надежда, никой няма да чуе името му и ще остане неизвестен.

Щом на съдбата ти си чужд,

пред тебе тя ще изкопае ями.

 

Ако е съдено на гълъба да бъде без гнездо,

в капана зърното ще го примами.

— О, татко — възкликнал синът, — как е възможно да се противоречи на мъдреците, които са казали: въпреки че насъщният хляб е даден от небето, все пак е нужно да се изкарва по някакъв начин, макар че бедите са предопределени от съдбата, човек трябва да стои по-далече от вратата, през която влизат.

Макар че хлябът ни се дава от небето,

умът те задължава да го търсиш из полята.

 

И въпреки, че никой преди своя срок не ще издъхне,

все пак не влизай ти на дракона в устата.

Аз съм толкова силен, че мога да се бия с разярени слонове и да премеря силите си със свирепи лъвове. И все пак, татко, за мен ще бъде най-добре да тръгна по света, тъй като нямам повече сила да понасям лишенията.

Остане ли човек далеч без дом и близки,

да не скърби, родината за него е — света.

 

В нощта богатият към своя дом се връща,

дервишът спи, където го завари вечерта.

Щом казал това, младежът се простил с баща си, поискал благословията му и тръгнал на път, бърборейки на себе си:

Ако на доблестния не върви — той заминава

там, гдето даже неизвестен поминава.

И така той стигнал до брега на една река, която в яростта си влачела камъните по дъното. Те се удряли един о друг и издавали страшен шум.

Опасно е, когато над реката бурна чаплата лети.

Цял воденичен камък малкият поток върти.

Той видял една лодка, в която няколко човека срещу дребни монети били заели местата и се готвели да отплуват по водата. Тъй като ръката на младежа била завързана за щедростта, той отвързал устата си с молба; но колкото и да молел, не му помогнали,

Без злато ти кого ще победиш на тоя свят,

не ти е нужна сила, ако си богат.

Безсъвестният лодкар се отвърнал със смях от него и казал:

Без злато как ще плуваш ти,

макар че си добър плувец;

от десет живи сила — не,

вземи ти злато от мъртвец.

Сърцето на младежа се свило от издевателствата на лодкаря и той решил да му отмъсти, но лодката се отдалечила.

Тогава младежът закрещял:

— Ако те задоволи дрехата, която е на мен, няма да я пожаля!

Лодкарят хвърлил поглед върху дрехата, съблазнил се и върнал лодката назад.

Понякога от алчността и мъдреците страдат:

тъй птиците и рибите във мрежите попадат.

Щом като брадата и яката му попаднали в ръцете на младежа, той го измъкнал от лодката и безжалостно го ударил о земята. Приятелят му слязъл от лодката, за да му помогне, но също срещнал грубост и побягнал. Нямало какво да се прави — помирили се с пехливанина и решили да не му вземат пари за пътя.

Не тръгнеш ли с насилието да се бориш —

на битката вратата с кротост ще затвориш.

 

С добро и ласки, и със дружелюбен тон —

със косъмче след себе си ще поведеш и слон.

 

Понякога пред злото наведи гърбина,

не реже мечът остър меката коприна.

Лодкарите започнали да се извиняват за случилото се, паднали в нозете му и лицемерно започнали да го целуват по челото и очите. След това му позволили да се качи в лодката и да потегли на път. Плували, докато стигнали до стърчаща колона, останала във водата от някаква гръцка постройка. Лодкарят възкликнал:

— В лодката се появи пукнатина. Оня от вас, който е най-силен, трябва да се покачи на колоната и да завърже лодката с въже, за да запушим пробоя.

Младежът, опиянен от своята смелост, не подозирал глупавите намерения на оскърбения враг и пренебрегнал съветите на мъдреците, които казват: „Ако веднъж си огорчил нечие сърце, след това и стотици благодеяния няма да те спасят от възмездието на онази единствена обида, тъй като стрелата излиза от раната, но болката остава в сърцето.“

Подобно на Бекташ^[2] ще ти река:

„Пази се, ако си обидил ти врага!“

* * *

Пази се, ще довтаса някой ден бедата,

ако към някой зле си се държал.

 

Към крепостта не хвърляй камък,

че току-виж, обратно полетял.

Веднага щом младежът намотал въжето от лодката на ръката си и се изкачил върху колоната, лодкарят изтеглил въжето от ръката му и подгонил лодката надалече. Бедният младеж бил поразен. Два дни търпял бедите, мъките и тежките лишения, а на третия — сънят го хванал за яката и го съборил в реката; след едно денонощие течението го изхвърлило на брега. В него все още тлеели последните искрици живот. Започнал да яде листата на дърветата и корените на тревите; като събрал малко сили, той тръгнал през пустинята. Вървял дълго, измъчван от жажда, докато най-после се добрал до един кладенец. Около кладенеца се тълпели хора. Срещу един башиз^[3] получавали чаша вода. Младежът нямал нито един башиз; той започнал да се моли сърцераздирателно, но никой не го съжалил. Поискал да вземе вода насила, но не му се удало; наложило се да повали на земята няколко човека, но хората го надвили, безжалостно го били и го изпонаранили.

Рояк комари, щом нападнат слона,

макар и силен — ще потъне в кръв.

 

Така и мравките, накуп събрани,

ще повалят дори и яростния лъв.

Нямало какво да прави — попаднал на следите на един керван и тръгнал с него. Вечерта стигнали до едно място, което било опасно поради това, че наблизо имало разбойници. Пехливанинът забелязал, че керванджиите започнали да треперят, а в душите им се промъкнал страх пред смъртта. Той казал:

— Не се страхувайте, щом като аз съм сред вас, сам мога да се справя с петдесет мъже, а и другите младежи ще ми помогнат!

Като чули тези думи на младежа, пътниците, които вървели с кервана, останали доволни от неочакваното застъпничество, успокоили се и сметнали за необходимо да подкрепят силите му с вода и храна. А в стомаха на младежа бушувал огън; поводите на търпението се изплъзнали от ръцете му. Жадно преглътнал няколко хапки храна, след това изпил няколко глътки вода. Като успокоил злия дух в стомаха си, той заспал.

С кервана пътувал един старец, много чул и видял. Той казал:

— О, приятели! Аз се страхувам не толкова от разбойниците, колкото от този наш телохранител. Разказват, че един арабин имал няколко дирхема и през нощта не се решил да спи сам в дома си, защото се страхувал от крадци. Довел при себе си един приятел, за да разсее с присъствието си ужаса от самотата. Приятелят прекарал няколко нощи в дома му и веднага щом разбрал къде са дирхемите, откраднал ги и избягал. На сутринта видели арабина гол и със сълзи на очите. Попитали го: „Какво се е случило, да не би крадец да е задигнал дирхемите ти?“ Той отвърнал: „Не, кълна се в аллаха, че ги е откраднал пазачът!“

Аз винаги се пазя от змията,

от оня миг, когато я настъпих с крак.

 

Врагът е по-опасен от отрова,

ако минава за приятел драг.

Откъде знаете дали този младеж не е разбойник, проникнал при нас с хитрост, за да извести другарите си в подходящия момент? Съветвам ви да го оставите да спи, а ние да заминем.

Опасенията, изказани от стареца, завладели всички. Натоварили вещите си и оставили спящия младеж. Младежът се събудил едва тогава, когато слънцето започнало да припича раменете му. Той вдигнал глава и видял, че керванът е заминал. Дълго се лутал беднякът, но доникъде не стигнал. Измъчван от жажда и глад, той легнал по очи на земята, приготвил душата си за гибел и казал:

Кой ще ми каже откога

камилите заюздени поеха?

 

Ако изпадне чужденец в беда,

от чужденец ще види той утеха!

* * *

Към чужденец ще се държи немил

тоз, който по чужбина не е бил.

Докато той произнасял тези думи, край него застанал един царски син, който се бил отдалечил от свитата си по време на лов. Принцът чул думите му и го погледнал. Външният вид на младежа му се сторил благороден, а състоянието му — плачевно. Принцът го попитал:

— Откъде си и как попадна на това място?

Младежът разказал накратко за своите патила. Принцът се смилил над плачевното му състояние и му дал дрехи и пари. След това го отпратил с един от своите доверени слуги и така пехливанинът стигнал до своя град.

Бащата се зарадвал на срещата със сина и благодарил на аллах за благополучното му завръщане. Вечерта младежът разказал на баща си за онова, което се случило с него: за случая с лодката и жестокостта на лодкаря, за насилието на селяните край кладенеца и за предателството на керванджиите из пътя.

Бащата казал:

— О, сине, нима не ти говорих, преди да тръгнеш, че храбрата десница на бедняка е вързана, а смелата му длан — сломена?

И прав е оня беден воин,

изрекъл със душа унила:

 

Един грам златен е по-силен

дори от килограми сила.

Синът възразил:

— О, татко! Тъй или иначе, докато не се потрудиш, няма да добиеш богатство, докато не подложиш живота си на опасност — няма да победиш врага и докато не посееш зърно няма да събереш никаква реколта. Нима не виждаш какъв покой намерих с цената на онзи малък труд, който загубих, и колко мед донесох заради онова жило, което получих.

Макар аз повече да не изям

от туй, което ми е отредено,

дори за всеки залък хляб

съм длъжен да се трудя вдъхновено.

* * *

И щом ловецът пред акулата трепери,

той бисери едва ли ще намери!

Долният воденичен камък е неподвижен и затова понася големи мъки.

Какво ли ще яде лъвът,

когато вече остарее?

Ще бъде ли соколът сит,

ако не може да лети?

 

Мечтаеш ли да си на лов,

но не излизаш от дома си,

с ръце и със нозе — паздер —

на паяк ще приличаш ти.

— О, сине промълвил бащата, — този път небето ти е помогнало и си бил спасен от щастливата съдба — видял те е богат човек, смилил се е над теб и те е извел от тежкото положение; но такива случаи са рядкост и не бива да се доверяваш на случайността, пази се и не позволявай на суетните надежди да те излъжат отново както преди.

Не всеки път ловецът ще убие зъл чакал,

но мигар

не може във един прекрасен ден

да го разкъса тигър.

Един персийски цар имал пръстен със скъпоценен камък. Веднъж той тръгнал с няколко от приближените си на разходка до Мусалла в Шираз. Когато пристигнали, той заповядал да поставят пръстена му върху купола на джамията на Азод^[4] и казал:

— Пръстенът ще принадлежи на онзи, чиято стрела премине през него.

Случило се така, че четиридесетте стрелци, които били в свитата му, не улучили. В това време някакво момче си играело върху покрива на хана и пускало стрели на всички страни. Немирният вятър проврял една от тях през пръстена. То получило скъпа дреха, други дарове и пръстена. След това момчето веднага изгорило лъка и стрелите. Попитали го:

— Защо направи това?

То отговорило:

— За да не престава да се носи славата за първия ми успех!

Ще те учуди умният човек

понякога дори и с глупостта.

 

А често тъй е: щурото дете

по грешка стреля право във целта.