Саади
Гюлестан (19) (Градина на розите)

17

Познавах няколко дервиша с извънредно благочестива външност. Един велможа имаше твърде високо мнение за тях и им даваше определена издръжка. Но веднъж един от тези хора извърши постъпка, необяснима на дервишите за честта. Мнението му за тях се промени и ги притисна бедността.

Реших да им помогна, като запазя някак си средствата им за живот, и се отправих към властелина. Пазачът не ме пусна и ме наскърби, но аз му простих, защото:

Пред прага на емир, везир, султан —

не спирай непредставен и незван.

 

Слуга и пес вратите тежки крият —

ще те ухапят, шията ти ще извият.

Като разбраха кой съм, приближените на властелина ме въведоха при него с почит и ми предложиха да седна на високо място, но аз смирено седнах на пода и казах:

Не смее робът нищ да те погледне,

до робите му позволи да седне!

Той изрече:

— Боже мой, боже мой, какви са тези думи?

Дори върху главата ми да седнеш с поглед ясен,

ще нося бремето, защото си прекрасен.

С една дума, аз седнах и започнахме да говорим за това и онова. Когато стана дума за постъпката на моите приятели, аз промълвих:

С какви постъпки са се провинили,

че шахът толкова презира всеки раб?

 

Макар че господ вижда греховете,

той не лишава никого от хляб.

Много харесаха на господаря тези думи и той заповяда да им отпуснат отново същите средства за живот, като прибави към тях и за пропуснатите дни. Благодарих му за милостта, поклоних се до пода, помолих да ме извини за смелостта и на излизане казах:

Откакто Каабе^[1] светиня стана,

прекланят му се хората подобно божество.

 

Каквито сме — да ни търпиш си длъжен,

не хвърляй никой камък към безплодното дърво.