Саади
Гюлестан (54) (Градина на розите)

11

Веднъж в съборната джамия на град Баалбек^[1] аз държах малка реч, нещо като проповед пред изморени хора, със загрубели сърца от грижи безкрайни, неспособни да пренесат душата си от този видим свят в света на божествените тайни. Забелязах, че моето вдъхновение не може да ги осени и от суровите дърва огън да възпламени. Стори ми се безполезно да възпитавам магарета и да държа огледало в квартал за слепи. Все пак портата на мислите беше отворена и веригата от души се разтягаше. Когато разяснявах стиха от Корана: „Аз (бог) съм по близо до него, (Адам), отколкото неговата сънна артерия“, стигнах до онова място, където обикновено произнасях следния стих:

До мен приятелят ми е по-близо,

отколкото до себе си съм аз,

но странно, че от него съм далече.

 

Какво да правя, на кого да се оплача, че е той

в прегръдката ми, а си мисля,

че сме разделени вече!

Дори аз бях опиянен от душата на тези думи, а чашата със сладостния им остатък още държах в ръката си… В това време покрай нашето събрание мина някакъв странник; последните ми думи го поразиха и той закрещя така силно, че заедно с него нададоха възторжен вик и другите. Всички невежи се развълнуваха. Аз казах:

— Слава на аллах, човече, отдалечените, но знаещи бога, се оказаха тук, а близките, но лишени от вътрешно виждане — далече!

Слушателят, щом слуша безразличен,

как можеш да говориш вдъхновен!

 

Душата си разкрий за светли думи

и ще дочакаш радост някой ден!