Саади
Гюлестан (2) (Градина на розите)

Причина за написването на тази книга

Една нощ, размишлявайки за изминалите дни, тъгувайки за напразно погубения живот, дълбаех с елмазени сълзи каменната къщица на сърцето и нареждах това стихотворение, съзвучно на моето положение:

Едничък дъх и миг един отлита.

А колко ти остават — кой те пита!

 

Ти, петдесетгодишният, нали

за следващите пет дни те боли?

 

Несвършил всичко, да умреш, е срамно,

а със кервана без багаж — измамно.

 

Пред тръгване е сладък всеки сън,

но ставай, дълъг път лежи навън.

 

Човек пристига и издига къща,

и заминава, в нея друг се връща.

 

За дом и трети също е мечтал,

но никой в него не е заживял.

 

Не се привързвай към другар неверен,

не заслужава, щом е лицемерен.

 

Добро и зло щом трябва да умре —

бъди добър и тъй ще е добре.

 

Живей с това, което имаш вече,

заминеш ли — ще бъде то далече.

 

Животът ти напомня юлски сняг,

топи се той, а ти се лъжеш пак.

 

Отидеш ли без нищо на пазара,

ще се завърнеш даже и без вяра.

 

А хляба на зелено ли си ял —

по жътва ще изпиташ само жал.

Като размислих над всичко, сметнах за разумно да се уединя в отшелническа обител, да се лиша от дружеските общувания и да се пречистя от празните слова, та разкайвайки се, да не се упреквам след това:

Човек, прехапал си езика,

що в ъгъла немее,

е по-добър от този, който

сам думите си не владее.

В това време по стар обичай дойде при мен един приятел, някогашен спътник по керванджийските пътища и съученик от килиите на медресето. Но колкото и да се шегуваше, както и да разстилаше килима на веселието, аз не му отговарях и не вдигах главата си от коленете на богослужението. Обиден, той ме погледна и каза:

Говори сега, щом можеш,

гледай да се веселиш.

 

Та нали ще дойде време —

цяла вечност да мълчиш.

Ето какво му рече за моето решение един от моите близки:

— Той твърдо е решил да посвети остатъка от живота си на молитвите и мълчанието. Ако можеш и ти да се вразумиш, поеми също пътя на въздържанието!

Той отговори:

— Кълна се в могъществото на всевишния и в някогашната ни дружба: няма да се успокоя и крачка няма да направя, докато не заговоря с него по познатия обичай и отдавна известното правило. Не е вежливо да обидиш приятеля си с лекомислено отричане на клетвата: неблагоразумно и несъвместимо е за разсъдъка на умните хора мечът на Али^[1] в ножницата да седи, а зад зъбите — езикът на Саади:

Какво е туй език, кажи, мъдрецо? —

Ключ, който на съкровища вратата пази.

 

Затворена ли е, как можем да узнаем,

чакъл ли има там, или елмази?

* * *

Макар мълчанието да е злато, както казват,

старай се тази мъдрост сам да нарушиш,

 

че две неща са неразумни: да мълчиш,

щом трябва да говориш,

и да говориш във мига, когато трябва да мълчиш.

С една дума, не намерих сили да се въздържа от разговора и реших, че е неблагоразумно да му обърна гръб, тъй като беше мой искрен и добър приятел.

Щом си войник, сражавай се с по-слабия си враг,

или със този, от когото можеш

да се отървеш със бяг.

Разприказвахме се по необходимост и тръгнахме да се разхождаме извън града. Това беше през пролетта, когато стихваше яростта на студовете и настъпваше царството на цветовете.

Дърветата са в пролетна омая —

така е за щастливците във рая.

* * *

Настъпи пролетта по календара на Джелал,

славеев глас от клоните долита,

росата върху розата блести

подобно капка пот

върху лицето на красавица сърдита…

Наложи ни се да прекараме нощта в градината на един приятел. Мястото беше приятно и невероятно, дърветата преплитаха клоните си, земята изглеждаше като райска ливада, а отгоре висяха гроздове, подобни на съзвездието Плеяда^[3].

В гората ручей тичаше звънливо

и птичи песни там ехтяха живо,

 

поляната бе пълна с цветове,

по клоните — зелени плодове

 

и вятър тих с ръка незрима

разстилаше на пролетта килима.

Сутринта, когато желанието да се върна в къщи надделя над удоволствието от изживяното в градината, видях, че и приятелят ми се готви да тръгне. Полата на дрехата му беше пълна с рози и зюмбюли, настурции и босилек. Казах му:

— Както знаеш, ароматът на розовите градини е недълготраен и сезонът на розовите цветарници не е безкраен, а мъдреците говорят: „Това, което е непостоянно — не е достойно за обич!“

— Какво да правя тогава? — възкликна той.

Аз отвърнах:

— За развлечение на читателите и отрада на всички желаещи мога да напиша книгата Гюлестан (Градина на розите), чиито листа няма да окапят от жестокия дъх на есенния вятър и кръговратът на времето няма да превърне нейната радостна пролет в тъжна есен:

За какво ти е букет набран,

по-добре вземи ти Гюлестан.

Розата живее в срок уречен —

моят Гюлестан ще бъде вечен.

Но едва произнесъл тези думи, той изсипа цветята от полата си и като ме хвана за дрехата, възкликна:

— Великодушният изпълнява своите обещания!

Този ден беше написана една глава: „За правилата на общуването и изкуството на разговора“, и то в такава премяна, че да послужи на ораторите и да засили красноречието на писателите. С една дума, още не беше минал сезонът на розовите градини, когато книгата Гюлестан беше завършена; само че тя ще получи истинския си завършек, когато бъде одобрена в двореца на шаха — опора на света, сянка на създателя, блясък на божествената милост, съкровище на времето и защитник на вярата, любимец на небето, съкрушител на враговете, десница на могъщата държава, светилник на най-чистата вяра, украшение на човечеството, гордост на исляма, Саад, син на великия Атабек^[4], най-могъщият цар на царете, господар на народа, покровител на арабските и иранските царе, владетел на сушата и моретата, наследник на царствата на Сюлейман, Мозафар ед-Дин Абу Бакр ибн Саад ибн Занги (да удължи аллах щастието им, да въздигне тяхното превъзходство, да направи техните начинания благополучни!) — и когато шахът я прочете с царствения си поглед:

Щом я види шахът с поглед чист,

тя ще е китайска живопис.

 

И едва ли ще се мръщи тука —

няма място в Гюлестан за скука.

 

Затова, че името му заблестя

още в най-началните листа.

Продължавайки, трябва да отбележа, че тази книга — невеста на моите мисли — няма да вдигне глава, срамувайки се от своите безобразия, и няма да отмести печалния си поглед, смутено отпуснат към земята, и няма да блести в кръга на благородните мъдреци дотогава, докато не се украси с благоволението на великия емир — справедливия, учения, победоносния, подкрепян от небето, опора на царския трон, съветник в държавните работи, приют за бедняците, убежище за чужденците, учител на учените, приятел на праведните, гордост на народа на Фарс, десница на царството, избраник на повелителя, царедворец, слава на вярата и света, опора на исляма и мюсюлманите, поддръжник на султаните и царете — Абу Бакр ибн Абу Наср^[5] (да удължи аллах живота му, да засили могъществото му, да разшири гърдите му и да увеличи наградите му!) — най-славния от великите мъже под небето, с най-благородни качества в сърцето!

Всеки, който се намира

в сянката на господар,

прав ще е — ако е грешен,

враг ли е — ще е другар.

На всеки от неговите роби и приближени е възложена определена задача. Ако някой от тях изпълнява дълга си лекомислено и вечно проявява нехайство, то той е длъжен да отговаря и няма да се спаси от беда. Но за съсловието на дервишите, които също трябва да благодарят, възхваляват и благославят великите на този свят за техните благодеяния, е по-леко да изпълняват този дълг отдалеко, отколкото отблизо, тъй като последното е близко до ласкателство, а първото е далече от лицемерието и подобни молби по-бързо стигат до ушите на аллах.

С по-друга светлина започна сводът да блести,

когато ти за дните наши се роди.

 

И колко мъдро е, че сам творецът

изпрати своя раб да ни закриля от беди.

 

Щастлив е, който се сдобие с честно име,

че ще го пази то подир смъртта от клевети.

 

И да приказват — или не — за тебе мъдреците,

красивото не се нуждае от хвалби и суети.

Причините за моето отклонение от добрата служба в царския дворец могат да бъдат изложени по следния начин:

Веднъж няколко индийски мъдреци разсъждавали за достойнствата на мъдрия везир^[6] Бозорджомехр^[7]. И в края на краищата тези мъдреци му открили само един недостатък: прекалено е бавен в разговора, прекалено дълго обмисля думите си във всеки спор и събеседникът му губи ума и дума, докато той продума. Като чул това, Бозорджомехр промълвил:

— По-добре да помисля над това, което ще кажа, отколкото да се разкайвам за онова, което съм казал!

Мъдрецът, преди дума да отвори,

ще си помисли и ще заговори.

 

Пред разговора — помисли и — плавно;

не е беда, ако приказваш бавно.

 

Мисли и говори — написано е в книга,

и замълчи, преди да чуеш: „Стига!“

 

С речта си от животните се отличаваш,

но те са по-добри, щом истината премълчаваш.

Това е особено важно по отношение на мен. Ако аз отвикна да нанизвам думи пред погледите на велможите на негово царско величество (да бъде славна помощта му на хората), чийто двор е средище на дълбокомислените и убежище на най-мъдрите учени, само с това ще извърша дързост, ще направя недостойна услуга на негово високо величество; нали ахатът не струва и ечмено зрънце на златния пазар, а светлината на свещта остава незабелязана при сиянието на слънцето и високите минарета изглеждат като джуджета в подножието на планината Алванд^[8].

Издигнеш ли главата си високо,

в миг може да пострада тя жестоко.

 

Свободен Саади от свободата пие,

с такъв едва ли някой ще се бие.

 

Премисляй първо, а след туй мери словата,

че след основата иззижда се стената.

Аз умея да правя изкуствени цветя, но няма да ги предложа в цветарник: търгувам с красавици, но не в Ханаан^[9].

Попитали Логман^[11]:

— От кого си се научил на мъдрост?

— От слепите — отвърнал той, — те докато опипат мястото, не стъпват с крак. Или както казва арабската поговорка: „Преди да влезеш, помисли за това как ще излезеш“.

Отначало изпитай мъжката си сила, а след това се жени.

Макар и смел, нима петелът може

срещу сокол да си изпита смелостта!

 

И котката е лъв, щом с мишката се бори,

но с тигъра в борба е мишка тя.

При все това, уповавайки се на благородните качества на великите, които закриват очите си пред недостатъците на подчинените и не се стремят да разкриват прегрешенията на малките, ние поместихме в тази книга някои произшествия, притчи, стихове, предания и случки из живота на предишни царе, загубвайки за това част от своя скъпоценен живот. Ето причината за написването на книгата Гюлестан, а успехът е от аллах!

И нека да пребъдат тези стихове и книга,

додето под небето прах човека вдига.

 

Целта е да оставиш подир себе си следа,

че мигар има смисъл друг света.

 

И може някой някога да се помоли

за нашите дервишки мъки и неволи.

Съблюдавайки съразмерността при написването на книгата, разпределението на главите и мястото на думите, сметнах за добре да поставя в тази разкошна и превъзходна градина осем врати, като в рая. Книгата ми, за да не навява скука, ние изложихме в следния ред:

Първа глава — За живота на царете

Втора глава — За нравите на дервишите

Трета глава — За преимуществото на малкото задоволство

Четвърта глава — За ползата от мълчанието

Пета глава — За любовта и младостта

Шеста глава — За старостта и немощта

Седма глава — За влиянието на възпитанието

Осма глава — За правилата на общуването

Над шест и половина века след пророка

бях обладан от мъката жестока

 

да събера във книга думите елмаз:

на бог предавайки я — си заминах аз.