Саади
Гюлестан (157) (Градина на розите)

1

Разговарях веднъж с няколко учени в съборната джамия на Дамаск. В това време влезе някакъв младеж и попита:

— Има ли сред вас някой, който да знае персийски?

Показаха мен. Аз го попитах:

— Какво се е случило?

— Един сто и петдесет годишен старец е пред последно издихание и говори нещо на персийски език. Ако ти проявиш милост и го посетиш, ще бъдеш възнаграден — може би като се прощава, той казва на кого какво завещава!

Когато се приближих до възглавето му, старецът говореше следното:

Аз исках да подишам с радост два-три мига.

Уви, дъхът ми спря пред някаква стена.

 

Приседнали край пъстрата покривка на живота,

след първия ни сладък залък —

„Стига!“ — прозвъня.

Смисълът на тези думи преведох по арабски на сирийците, а те се учудиха на неговото дълголетие и на това, че той още не желае да се раздели с този свят.

— Как се чувствуваш в това състояние? — попитах аз.

— Какво да кажа? — промълви той. —

Не си ли чувал как пищи, когато

извадят зъб на някакъв човек?

 

А представи си, ако пък с душата

ще трябва той да се прости навек!

— Изхвърли от мисълта си образа на смъртта — успокоявах го аз — и не давай власт на страха, тъй като гръцките философи казват: „Колкото и голямо да е самочувствието, не бива да се надяваме на безсмъртие, но и най-страшната болест все още не означава смърт!“ Ако заповядаш, аз ще повикам лекар, за да те лекува.

Уви, той отвори очи, усмихна се и промълви:

Добрият лекар се стреми напразно

умиращия болен да спаси.

 

Стопанинът тъй старата си къща

все още мисли как да разкраси.

 

Тъй някоя жена до смъртното възглаве

натрива със сантал мъжа си пак.

 

Изгубил ли си вече свойто здраве,

във гроба си с единия си крак!