Саади
Гюлестан (63) (Градина на розите)

20

Колкото и да ми заповядваше моят преславен шейх Абу-л-Фарадж ибн Джузи, бог да го прости, да се откажа от слушането на песни през нощта, колкото и да ми обясняваше ползата от усамотяването и самовглъбяването, младостта ми надвиваше, желанията и страстите ме увличаха и аз понякога неволно отстъпвах от съветите на моя наставник и се наслаждавах на песните и общуването с приятели. И когато след такива нощни бдения си припомнях шейхските наставления, възкликвах:

Ако с нас бе съдията,

щеше той да ни прости.

Пиеш ли със мухтасиба,

няма да пострадаш ти.

И ето че една нощ попаднах сред весели приятели и там видях един певец.

Неговият лък разстроен

жилеше душите там,

по-ужасен глас от този

аз не знаех и не знам.

Моите приятели ту запушваха ушите си, да не слушат гласа му, ту слагаха пръст на устата си, молейки го да млъкне.

От певеца ни вълнува

на гласа му прелестта,

ала ти ще ни зарадваш,

не отвориш ли уста.

* * *

Не, няма капка прелест в песента ти,

навън тя може всеки да отпрати.

 

Когато не запя ти, а нададе вой,

хазяина помолих: „Боже мой,

 

налей живак в ушите ми веднага

или за миг да изтърча през прага!“

Въпреки това от уважение към приятелите, аз прекарах с тях нощта и с мъка издържах до сутринта.

Глас дочух от минарето ненавреме,

муезинът^[1] бе се заблудил.

 

Миглите ми за нощта попитай,

нищо, че не бе ги сън склопил.

Тогава в знак на благодарност аз свалих чалмата от главата си, извадих от пояса един динар, сложих го пред певеца, прегърнах го и дълго му показвах своята благодушност.

Приятелите сметнаха вниманието ми към него за неестествено и отдадоха това на лекомислие. А един от тях, като отпусна езика на възражението, започна да ме упреква:

— Постъпката, която извърши, е несъвместима с нрава на разумните хора. Безбожно е да сваляш чалмата си пред такъв певец, който през целия си живот не е държал нито един дирхем^[2] в ръката си и върху чието дайре никой не е поставял дори грош!

Да бъде по-далеч от този ден почтен такъв певец,

пред който втори път стоят заключени вратите.

 

Наистина, когато над нашите души нададе вик,

на всички хора в миг им се изправиха косите.

 

От страх се разхвърчаха птиците навън, че той

разкъса свойто гърло, а на нас разби главите.

Аз казах:

— Съветвам те да скъсиш езика на възражението, тъй като този човек ми помогна да усетя чудесна сила!

— Разкрий тогава неговите достойнства — каза приятелят ми, — за да му изразя и аз своята признателност и да му поискам прошка за това, че му се надсмях.

— Да — отговорих аз, — работата е в това, че моят преславен наставник неведнъж ми заповядваше да се откажа от „слушането“ и най-красноречиво ме уговаряше, но аз не му се подчинявах. И ето че тази нощ щастливата съдба и добрият случай ме доведоха на това място, за да мога благодарение на този певец да се разкая и през целия остатък от живота си да не слушам музика и да не се приближавам до кръга на весели приятели.

Приятен глас от сладкопойни устни

е за сърцето като пролетен ветрец.

 

Ала напеви даже с „Хорасан“, „Хеджаз“, „Ошаг“^[3]

не струват нищо във устата на бездарния певец.