Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (93)

Глава XXXII
Как Пантагрюел покри с езика си цяла армия и какво видя в устата му авторът

Когато Пантагрюел със своите пълчища влезе в земята на дипсодите, всички те до един се зарадваха и побързаха да се предадат; доброволно му донасяха ключовете на всички градове, към които той настъпваше. Едни алмиродите^[1] се опъваха като магаре на мост и заявиха на Пантагрюеловите глашатаи, че ще се предадат само при най-изгодни за тях условия.

— Как! — възмути се Пантагрюел. — Че какви по-изгодни условия от това да си хапнем и пийнем? Напред! Да ги ударим, щом е тъй!

Стегнаха редиците си и настъплението започна. Но когато прекосяваха едно широко поле, те бяха изненадани от проливен дъжд. И всички започнаха да се тресат от студ и да се притискат един към друг. Тогава Пантагрюел нареди на военачалниците си да разгласят на всеослушание, че той вижда какво става над облаците, че този внезапен дъждец е само роса, и то не обилна, но че за всеки случай войската да се построи, а той ще се опита да я запази от дъжда. И всички се наредиха в бойни колони, а Пантагрюел изплези език само наполовина и ги покри с него както квачка пиленцата си.

В това време аз, който ви разказвам тези толкова правдиви истории, се бях скрил под лопушов лист, не по-малко широк от арката на Мантриблъския мост. Когато ги видях така хубаво защитени срещу дъжда, отидох да се подслоня при тях, но те бяха наблъскани като сардели в кутия, та рекох да мръдна по-нагоре и така повървях още цели две мили по езика му, докато най-после се добрах до устата.

Ала, о богове и богини, какво видях! Юпитер да ме тресне с тризъбеца си, ако лъжа! Разхождах се в устата му като в цариградската „Света София“ и в нея видях скали, високи колкото датските планини (струва ми се, това бяха зъбите му), видях обширни ливади, безкрайни гори и градове, могъщи и големи като Лион или Поатие.

Първият човек, когото срещнах там, бе някакъв байно, който садеше зелки. Зачудих се много, като го видях, и запитах:

— Приятелю мой, какво правиш тук?

— Садя зелки — отвърна той.

— Че защо и как? — запитах аз отново.

— Ах, господине — изпъшка той, — всички не могат да бъдат богати. Продавам зелки на пазара — ей там, в оня град, и така си изкарвам хляба.

— Господи Исусе! — възкликнах аз. — Та това, що виждам, е друг, нов свят!

— Разбира се — рече човекът, — само че не е нов. Разправят някои, че вън някъде имало нова земя със слънце, с луна и с какви ли не още хубави работи, но нашият свят е къде-къде по-стар.

— Добре де, приятелю — рекох аз, — ами как се казва този град, дето си продаваш зелето?

Казва се — отвърна той — Асфараг^[2], жителите му са християни, хора почтени, ще ви нагостят и ще ви напоят.

И аз реших да отида там.

Не щеш ли, пътем срещнах друг байно, който опъваше мрежи за лов на гълъби, и аз го запитах:

— Приятелю, откъде се вземат тук тези гълъби?

— От другия свят, господарю — отвърна той. Тогава си представих, че когато Пантагрюел се прозява, гълъбите в полет се шмугват в гърлото му, което вземат за гълъбарник.

Та ви казвам, влязох в града, който ми се стори красив, могъщ и с климат приятен и мек, но на градската порта стражата поиска свидетелство за здравословното ми състояние; това съвсем ме обърка и аз попитах:

— Господа, има ли тук опасност от чума?

— О, сеньор — отвърнаха те, — толкова хора умират от чума по нашия край, че катафалката непрестанно шари из улиците.

— Боже справедливи — извиках аз, — а къде точно? Казаха ми, че най-вече в Ларинг и Фаринг, търговски градове, големи и богати като Руан и Кант и дето чумата дошла чрез зловонните и заразни изпарения от пропастта; от осем дни насам уморила повече от два милиона двеста и шейсет хиляди и шестнайсет човека.

Тогава аз се позамислих малко, взех под внимание това-онова и се досетих, че тези зловония излизат от стомаха на Пантагрюел, погълнал напоследък, както по-горе казахме, сума ти ястия с чесън.

Като излязох после оттук, попаднах сред някакви скали (става дума за зъбите му) и успях да се покача на една от тях, а тя се оказа най-хубавото място в света, с прекрасни площадки за игра на топка, с хубави заоблени хълмове, с просторни ливади, с обширни лозя и безчет къщички в италиански стил, пръснати из чудни поля; затуй останах тук повече от четири месеца и нека ви призная — никъде не съм си хапвал тъй вкусно, както тогава.

После се спуснах по кътниците, за да стигна до долната устна, но в голямата гора, някъде към ушите, ме обраха разбойници.

После продължих да слизам надолу и се озовах в някакво градче, името му вече забравих, но си спомням, че там ядох и пих и за живите, и за умрелите, а отгоре на това си изкарах и малко парици. А знаете ли как? — Със спане: там през деня наемат хора да спят и им плащат от пет до шест су на ден, но които хъркат силно, получават и до седем и половина су. Аз разправих на сенаторите как ме ограбиха в гората и те ми казаха, че хората тъдява наистина били разбойници и злодеи по рождение. От това заключих, че както ние си имаме земи отсам и оттатък планините, така и те си ги имат отсам и оттатък зъбите, но, разбира се, много по-добре си е отсам, защото въздухът тук е по-добър.

Тогава си помислих колко прави са ония, дето казват, че половината от света не знае как живее другата половина, защото никой още не е написал нищо за онези земи, с повече от двайсет и пет населени кралства, без да се броят пустините и моретата; ето защо по-късно аз написах голяма книга, озаглавена „История на гърлановците“. Нарекох я така, защото се касае за обитателите на гърлото на моя господар Пантагрюел.

Накрая вече поисках да се върна и като се спуснах по брадата, стъпих на раменете, а оттам скочих на земята и се озовах в краката му.

Пантагрюел ме забеляза и запита:

— Откъде идваш, Алкофрибас?

— От гърлото ви, господарю — отвърнах аз.

— А откога си там? — продължи да ме разпитва той.

— Там съм — рекох — от времето, когато вие тръгнахте срещу алмиродите.

— Че това — продължи той — ще рече повече от шест месеца. Ами какво пиеше? С какво се хранеше?

— С това, с което и вие, господарю — отговорих. — Аз вземах налог от най-вкусните късове, които минаваха през гърлото ви.

— Добре де — рече той, — ами къде ходеше по нужда?

— В гърлото ви, господарю — отвърнах аз.

— Ха-ха-ха, добър шегаджия си ти! — засмя се той. — А ние тук с божата помощ покорихме цялата дипсодска земя и сега ти подарявам замъка Рагу.

— Покорно благодаря, господарю — казах аз. — Не заслужавам такова внимание от ваша страна.