Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (128)

Глава XXXII
Как Рондибилис обявява рогата за естествена добавка към брака

— Остава да изясним още една малка подробност — продължи Панюрж. — Вие сигурно сте виждали надписа на римското знаме: СИНР, което не означава „сенат и народ римски“, а „ситни и нищожни размисли“. И тъй, кажете ми, ще стана ли рогат?

— Боже всемогъщи — извика Рондибилис, — намерили сте за какво да ме питате! Ще станете ли рогат? Приятелю мой, аз съм женен, а и на вас това скоро ще ви дойде до главата. Но едно нещо запишете с желязно перо в мозъка си: всеки женен мъж е застрашен от опасността да стане рогат. Рогата са естествена добавка към брака. Дори тялото не е следвано от сянката си тъй неотстъпно, както жененият мъж от рогата. И когато чуете за някого да кажат тези три думички: „Той е женен“, а вие в отговор кажете: „Следователно той е, бил е, ще бъде или може да бъде рогат“, никой няма да ви обвини, че не умеете да правите логически изводи.

— Ех вие, мрачен ипохондрико — възнегодува Панюрж, — какво ми говорите?

— Приятелю мой — отвърна Рондибилис, — веднъж, тръгвайки от Кос за Абдер, за да навести философа Демокрит, Хипократ, който не искал да остави жена си сама, написал писмо до стария си приятел Дионисий и го помолил да я отведе при нейните родители, люде почтени и уважавани от всички; не му се искало на човека жена му да остане в къщи сама, но освен това напомнил на приятеля си да бди над нея и да узнае къде ходи с майка си и какви хора я посещават в къщата на родителите й. „Не че се съмнявам в нейната почтеност и целомъдрие — добавил той, — аз я познавам и съм уверен в скромността й, но тя е жена — ето къде е бедата.“

Приятелю мой, луната олицетворява прекрасно природата на жената, и то във всяко отношение, но най-вече ни разкрива умението й да се представя пред мъжа си кротка, плаха, хрисима, ще речеш — вода ненапита. А запилее ли се този мъж нанякъде, тя така ще си смени кожата и така ще тръгне през просото, че няма да я познаеш.

Така и луната, когато е във период на съвпадение със слънцето, не показва лицето си ни на земята, ни на слънцето, но затова пък грее, та се къса, и показва напълно лицето си в периода на своето противостоене, когато е най-далече от слънцето и, то се знае, през нощта. Такива са всички жени.

Под думата „жена“ аз разбирам във висша степен слаб пол, пол изменчив, своенравен, непостоянен и толкова несъвършен, щото съм готов да повярвам (при всичкото мое уважение и почитание към него), че когато е създавала жената, природата е загубила здравия смисъл, в съгласие с който е произвела и сътворила всички неща. И макар хиляди и хиляди пъти да съм си блъскал главата над този въпрос, не зная какво да мисля, освен че като е сътворявала жената, природата много повече е мислила за задоволяване на мъжките потребности и продължаване на човешкия род, отколкото за усъвършенствуване на женската натура. Сам Платон не знае къде да постави жената: при разумните същества или при дивите зверове. Защото природата е вмъкнала в тях, в едно скрито и потайно местенце, едно зверче, някакъв орган, какъвто мъжете нямат и който понякога произвежда някакви особени, солени, селитрени, бораксови, лютиви, разяждащи, остри и дразнещи течения, чиито болезнени бодвания и парвания (забележете, че целият този орган е изпълнен с нерви и е много чувствителен) разтърсват тялото им, възбуждат всички нерви, изострят всички усещания, объркват всички мисли. И ако природата не беше създала у жените що-годе чувство за срам, вие щяхте да ги видите да търчат като луди подир всеки крачол, по-бесни от самите претиди^[1], мималониди и вакхически тиади^[2] по време на техните вакханалии, тъй като този страшно чувствителен орган е свързан с всички по-главни части на тялото, както това ясно показва анатомията.

Аз наричам този орган жив, одушевен, позовавайки се на учението както на академиците, така и на перипатетиците. Защото, ако едно самопроизволно движение е според Аристотел сигурен белег на одушевеност и ако всичко, което се движи самоволно, е считано за одушевено, тогава Платон съвсем основателно нарича одушевен и този орган, тъй като забелязва в него самопроизволни движения на затягане, възбуждане, свиване, раздразнение, и при това толкова силни, че много често у жената замират всякакви други чувства и движения, както при изпадане в безсъзнание, при сърдечен удар, епилепсия, апоплексия и прочие предвестници на смъртта. И нещо повече: за нас е очевидно, че този орган умее да различава миризмите и за да му угодят, жените избягват зловонията и търсят благовония.

Аз зная, че Гален е склонен да приеме тези самопроизволни и автономни движения за случайни и че негови следовници се опитват да отрекат на въпросния орган свойството да реагира на миризмите и че му признават само известни реакции, предизвикани от разнообразието на миризливите субстанции. Но ако вие внимателно проучите и претеглите на везните на Критолай^[3] техните доводи и основания, ще си дадете сметка, че в този случай, както и в много други, те са гледали на работата си през пръсти и са се ръководили от желанието не толкова да се доберат до истината, колкото да не влизат в противоречие със своите предшественици.

Аз няма да се простирам повече по този спор.

Ще ви кажа само, че заслужават най-щедри похвали добродетелните жени, живели скромно и безупречно и съумели да подчинят на разума това бясно зверче. И накрая ще добавя, че щом това зверче се насити (ако то въобще може да се насити) с храната, която природата му е осигурила в организма на мъжа, всички негови своеобразни движения секват, всички негови щения се уталожват, всички негови страсти се успокояват. И така, не се учудвайте, че сме вечно изложени на опасността да станем рогоносци, ние, които не всякога можем да ги успокоим и задоволим напълно.

— Сине господни — викна Панюрж, — не знае ли вашата медицина някакъв лек срещу това?

— Знае, приятелю мой, и то много добър — отвърна Рондибилис, — сам аз прибягвам към него; описан е от прочут автор^[4], живял преди хиляда и осемстотин години. Слушайте!

— Ей богу, харен човек сте вие — рече Панюрж — и затуй ви обичам от цялата си душа! Хапнете си малко дюлево сладко — този плод затяга шийката на стомаха и улеснява първия етап на храносмилането. Но какво приказвам аз, седнал съм на краставичаря краставици да продавам! Почакайте, ще ви дам да пиете от този потир, достоен като потира на Омировия Нестор. Искате ли да си сръбнете чашчица от бялото — дъхавото? Не се страхувайте, че ще ви задави, не! В него няма ни маково семе, ни джинджифил, ни райска ябълка. Има само хубава смляна канела и хубава ситна захарчица с бяло дьовиниерско винце, онова натуралното, от лозата до голямата оскруша над Гарвановия орешак.