Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (19)

Глава XVII
Как Гаргантюа се отплати на парижани за оказания му прием и как отнесе големите камбани от „Парижката Света Богородица“

След като си отдъхна няколко дни, Гаргантюа тръгна из града, дето всички го зяпаха с голямо удивление, защото едно трябва да знаете — в Париж живеят такива глупци, простаци и заплеси, че кой да е шут, вехтошар, уличен музикант или даже муле със звънци ще съберат тук повече народ, отколкото добрият евангелски проповедник.

И те го преследваха тъй упорито, че най-после той бе принуден да подири убежище в камбанарията на черквата „Света Богородица“. Когато се настани на камбанарията и видя колко народ се беше насъбрал долу, Гаргантюа високо извика:

— Струва ми се, че тези нахалници искат да им се отплатя за посрещането и за приема им. Те са прави. Аз ще ги почерпя с вино, но само тъй — за смях.

Речено-сторено. Усмихвайки се под мустак, Гаргантюа, разкопча красивия си копчелък, измъкна оттам нещо и така обилно препика насъбралите се, че удави двеста и шейсет хиляди четиристотин и осемнайсет човека, без да се броят жените и децата. Само малцина, и то благодарение на пъргавите си нозе, се спасиха от този ненадеен порой. И когато, кашляйки и храчейки, плувнали в пот и изплезили от умора езици, се изкачиха на върха на Сен-Женевиев — в Университетския квартал, едни с гняв, други със смях започнаха да проклинат и света, и бога: „Carymary, carymara света Богородице, майчице пресвята, целите сме вир-вода, направи ни за смях пред света^[1].“

Оттогава този град бил наречен Париж, а по-рано, както твърди Страбон в кн. IV, го наричали Левкеция^[2], което на гръцки ще рече Белянка, заради белите бедра на дамите от този край. И тъй като при преименуването на града всички присъствуващи пустосвали и проклинали, не оставяйки на мира ни един от светиите в енориите си, защото, парижани, от кол и въже събрани, по природа са не само добри законоведи, но и добри обвинители, а отгоре на всичко и малко самомнителни, това дава основание на Йоанинус де Баранко в книгата си De Copiositate reverentiarum да твърди, че думата парижани произхожда от гръцкото „парезиане“, т.е. невъздържани в езика.

Междувременно Гаргантюа огледа големите камбани в камбанарията, подръпна едно подир друго въжетата им и те тутакси разнесоха медния си ек над града. Тогава му хрумна, че може чудесно да заменят хлопатара на врата на неговата кобила, която възнамеряваше да върне на баща си, натоварена със сирене бри и с пресни херинги. И той отнесе камбаните у дома си.

По това време в Париж пристигна да събира свинско месце закупвачът от ордена „Свети Антоний“.^[3] Той също възнамеряваше да задигне скришом камбаните, та отдалече да се чува, че иде закупвач и сланината в хранилищата да трепери от страх, че ще я вземат. Но като човек почтен и благоразумен, реши да ги остави, и то не защото му опариха ръцете, а защото му се сториха тежички.

Моля, не бъркайте този закупвач с бургския закупвач, близък мой приятел.

И ето как в целия град избухнаха размирици — впрочем вие знаете, че обитателите му, люде еретични и бунтовни, са склонни към размирици дотолкова, че чужденците се удивляват на търпението, тоест на тъпоумието на френските крале, които отказват да прибегнат към крайни мерки. Ех, да можех да открия гнездото на тези заговорници и еретици, та да ги разоблича пред всички братства в моята енория!

Та ви казвам, разярената и заплашителна тълпа се юрна към Сорбоната, дето в онова време се намираше (сега вече не) оракулът на Лютеция. Там му изложиха същината на въпроса и посочиха неудобствата, произтичащи от открадването на камбаните.

След внимателно преценяване на всички pro и contra по фигура Bazalipton^[4] решено бе да изпратят при Гаргантюа най-стария и най-сведущия представител на богословския факултет, за да му покаже до какви ужасни последици водеше загубата на черковните камбани. И въпреки възраженията на някои преподаватели от Университета, които настояваха, че подобна мисия приляга по-скоро на оратор, отколкото на богослов, изборът падна на нашия метр Ианотус де Брагмардо.