Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (171)

Глава XXI
Продължение на бурята и кратки разговори по завещанията, направени по море

— Да правиш завещание в такъв час — каза Епистемон, — когато трябва да напрегнем сили и помогнем на екипажа да предотврати корабокрушението, ми се струва неразумна и ненавременна постъпка; това ми напомня за Цезаровите легионери и поддръжници, които още с влизането си в Галия захванали да съставят завещания с всичките му там преписки и актове, да окайват съдбата си и да се оплакват от отсъствието на жените и приятелите си, когато вместо това трябвало само да грабнат оръжие и да разбият противника си Армовист. Такава глупост проявил и коларят, който прекатурил в нивата колата си и вместо да бодне воловете и напрегне мишци сам да изправи колелата, коленичил и започнал да призовава на помощ Херкулес. За какво ще ви послужи тук това завещание? При нас работите стоят така — или ще се спасим, или ще потънем. Ако се спасим, завещанието ще се окаже излишно. То е действително и встъпва в сила само след смъртта на завещателя. Ако пък се удавим, завещанието ни ще има нашата участ. Тогава кой ще го отнесе на изпълнителя?

— Някоя добра вълна ще го изхвърли на брега, както изхвърли Одисей — отвърна Панюрж, — и някоя царска дъщеря, излязла да се разходи на прохлада, ще го намери, ще го изпълни дума по дума и ще издигне в моя чест близо до брега великолепен паметник, както стори Дидона за съпруга си Сихей; Еней — за Деифоба на троянския бряг, близо до Рета; Андромаха — за Хектор в град Бутрот; Аристотел — за Хермиа и Евбул; атиняните — за поета Еврипид; римляните — за Друз в Германия и Александър Север, техен император, в Галия; гръцкият поет Ариопластис — за моряка Калакохросу; Ксенокрит — за Лизидик; Тимар — за своя син Телевтагор; Евполид и Аристодика — за сина си Теотим; Онест — за Тимокъл; Калимах — за Сополид, син на Диоклид; Катул — за своя брат; Стаций — за баща си и Жермен дьо Бри — за бретонския лодкар Ерве^[1].

— Ти бълнуваш ли? — прекъсна го брат Жан. — Я ела тук да помагаш, угоднико на петстотин милиона дяволи, хайде, помагай! Дано шанкър покрие мустаците ти и дано те налегнат още аршин и половина циреи, та да имаш доволно и за гащи, и за нов копчелък! Потъва ли корабът ни? Боже всесилни, как да го спасим? Сякаш всички морски дяволи са си дали среща в този миг. Не, дяволи и таласъми да ме вземат, ако се измъкнем от тук!

Точно в тази минута се разнесе умоляващият глас на Пантагрюел, който казваше:

— Господи, спаси ни! Загиваме! Но и така да е, боже справедливи, не слушай жалбите ни и нека бъде волята ти.

— Бог и пресветата Дева да бъдат с нас! — помоли се на свой ред Панюрж. — Оле-ле, потъвам! Бе-бе-бе, бу-бу-бу, бу-бу! In manus! Велики боже, изпрати ми някой делфин да ме изнесе на суша, както стори с мъничкия Арион. И тогава аз сладко, сладко ще ти засвиря на арфа, стига само тя да е цяла.

— Дяволите да ме вземат — викна брат Жан („Боже, помогни!“ — зашепна Панюрж), — ако ей сега не сляза да ти докажа нагледно, че яйчицата ти висят на задника на рогато, рогоносно, безрого теле. Му-му-му! Му-му-му! Ела да помогнеш, размучал се вол с трийсет милиона дяволи под кожата! Ще дойдеш, или не, ти, жалък тюлене? Фуй, какъв досаден ревльо!

— Няма ли да речете веднъж нещо по-така?

— Ща, ща! Подайте ми веселото чекмедже — сега ще му погладя козинката, започвайки от края Beatus vir qui поп abiit^[301]. Всичко това зная наизуст. Я сега да погледнем житието на господин свети Никола.

Horrida tempestas montem turbavit acutum.^[302]

„Хала“ наричаха в колежа „Монтегю“ големия побойник, страшилище за всички ученици. И ако има вечни мъки за педагозите, които бият клетите дечица, невинните ученичета, то кълна се в честта си, че той е вече под колелото на Иксион и шиба кучето с отрязаната опашка, което го върти. А ако за побой над невинни деца въздават вечно блаженство, тогава трябва да се предполага, че сега е над…