Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (160)

Глава X
Как Пантагрюел слезе на остров Шели^[1] дето царуваше крал свети кравай

Югоизточният вятър задуха точно в кърмата на кораба и ние, напускайки тези неприятни родственици с нос като асо спатия, излязохме в открито море. На залез-слънце слязохме на остров Шели — голям, плодороден, богат и многолюден остров, дето властваше крал свети Кравай. Придружен от своите деца и от придворните, той се отправи към пристана да посрещне Пантагрюел и го отведе в замъка си. На входа на кулата се представи кралицата, заобиколена от дъщерите си и от придворните дами. Крал Кравай пожела тя и цялата й свита да целунат за „добре дошли“ Пантагрюел и неговите хора. Такива бяха в тази страна правилата на вежливостта. И те наистина целунаха всички с изключение на брат Жан, който се шмугна в тълпата на кралските служители и изчезна. Крал Кравай искаше на всяка цена да задържи Пантагрюел този и следващия ден. Пантагрюел обаче отговори, че сега времето е ясно и духа попътен вятър, което пътниците често напразно очакват; те трябва, продължи Пантагрюел, да се възползват, докато вятърът все още духа, тъй като не всякога духа и не всеки път, когато го очакват. След така изложения довод и след като глътка по глътка опраскахме по двайсет и пет, че и по трийсет наздравици, най-после крал Кравай ни остави да си тръгнем.

Когато отново се озовахме на пристана, Пантагрюел, забелязал отсъствието на брат Жан, запита къде е и защо се е отделил от другарите си. Панюрж не знаеше как да го извини и тъкмо се готвеше да се върне и го потърси в замъка, брат Жан дотърча ухилен до уши и весело извика:

— Да живее благородният крал Кравай! Кълна се в смъртта на дивия бик, че този човек ще удари всички с кухнята си. Сега идвам оттам. Каква кухня! Пращи от имане! Добре, че сколасах да напълня расото си с неща, полезни и приятни за нашите монаси.

— Кой що прави, ти все из кухните се мотаеш — каза Пантагрюел.

— Кълна се в червата си — отвърна брат Жан, — може да съм вързан по тънката част, което си е истина, но от кухненски церемонии и обичаи разбирам много повече, нежели да се кланям на дами и мадами, да ги прегръщам през шията, през кръста, да целувам ръчичките на височества и величества и да им каканижа допотопни глупости. Пикая аз на такава етикеция. Е, не казвам, че не си посръбвам направо от бъчвичката, а и да си поискам не се срамувам. Но всички тези попикани поклони ми са противни като дявола, искам да кажа, като великите пости. Свети Бенедикт^[2] държи строго на тях. Казвате да се целуваме с госпожиците. Кълна се в достопочтеното и свещено расо, което нося, че се пазя от това като от дявола — боя се да не стане с мен като със сеньор Гершаруа.

— Какво? — запита Пантагрюел. — Ами че аз го познавам, той е един от най-добрите ми приятели.

— Поканили го веднъж — продължи брат Жан — заедно с други тамошни сеньори, с жените и дъщерите им на богато пиршество у едного от неговите роднини и съседи. Докато го чакали, дамите преоблекли и наконтили лакеите си като гиздави и хубави моми. Така предрешени, лакеите отишли да го посрещнат на подвижния мост. Той се разцелувал най-учтиво с всички и на всички се поклонил доземи.

В това време дамите, които го очаквали на пътя, прихнали да се смеят и направили знак на пажовете да смъкнат дрехите си, а добрият сеньор, като видял това, от срам и обида отказал да целуне истинските дами и госпожици. Дето има една приказка — парен каша духа, та и нашият човек си рекъл: „Дявол знае дали и тези дами не са още по-хитроумно предрешени лакеи“ и не посмял да ги целуне.

Господи боже мой, da jurandi, какво се мотаем още, че не пренесем час по-скоро тленните си особи в някоя кухня като хората? И там да погледаме как се въртят ония ми ти ръжени, да се порадваме на огнищата, на шишовете със сланинката, да погледаме как застройват супите, как майсторят десерта, как подреждат вината! Beati immaculati in via^[295] е казано у нас в требника.