Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (172)

Глава XXII
Край на бурята

— Земя, земя! — провикна се Пантагрюел. — Виждам земя! Не унивайте, братя! Не сме далеч от пристан. На север небето се прояснява. Усещате ли сирокото?

— Не отпадайте духом, момчета — каза лоцманът, — вятърът утихва. Голямата стенга! По-живо! По-живо! Малките паруси на задната мачта! Въжето на кабестана! Върти, върти, върти! Ръка на фала! По-живо, по-живо, по-живо! Изправи румпела! Дръж здраво скрипеца! Бъди готов с шкотите! С булините! Постави галсите на бакборда! Румпелът под вятър! Стегни шкотата на щирборда, кучи сине!

— Сега, миличък, поне знаеш коя е майка ти — подхвърли брат Жан на матроса.

— Движи се по посока на вятъра! Опъни всички платна. Дай високо румпела!

— Румпелът е високо — отвръщаха моряците.

— Съкращавай пътя! С нос към пристана! Стягай малките платна! По-живо, по-живо!

— Отлично казано и премислено! — забеляза брат Жан. — Хайде, хайде, момчета, не се потривайте! По-живо, по-живо!

— На щирборда!

— Отлично казано и премислено! Бурята, чини ми се, утихва, отива си по живо и по здраво. Щем не щем ще речем — слава на господа бога! Дяволите вече си стягат мартинките.

— Отпущай въжето!

— Отлично казано! Мъдро и предвидливо! Отпущай, отпущай! Милички Понократе! За бога, тук, тук, разгулниче! Този вагабонт само мъжки момчета ще зачева! Добри ми Евстене! Изтичай към предната мачта!

— По-живо, по-живо!

— Отлично казано! По-живо, по-живо! За бога, по-живо!

— Страх ли, о, далеч е той от мен, днес празнично съм пременен! Коледа! Коледа! Коледа!

— Обичам тази лодкарска песен — забеляза Епистемон, — тъкмо сега й е времето, днес наистина е празник!

— По-живо, по-живо, момчета!

— О — високо извика Епистемон, — заповядвам ви да се надявате! Там, надясно, виждам звездата Кастор^[1].

— Бе-бе, бу-бу-бу — подхвана отново Панюрж. — Боя се, че не е Кастор, а блудницата Елена.

— Тази звезда всъщност е Миксархагет, ако предпочиташ аргивското й наименование — отвърна Епистемон. — Хей, хей, виждам земя, виждам селище, виждам тълпа от хора на пристана! Виждам да свети и маяк!

— Хей, хей! — провикна се лоцманът. — Заобиколи вълнолома и скалите!

— Заобиколени са! — отвърнаха моряците.

— Охранителният кораб тръгва към нас — каза лоцманът. — Другите от конвоя също. Помощта пристига навреме!

— Свети Жан — възрадва се Панюрж, — ех, че хубаво казано! О, златни думи!

— Хм, хм, хм! — обади се брат Жан. — Ако ти не свиеш нещо от моето чекмедже, рогатият да те свие! Чуваш ли, дяволски блуднико? Господин началнико! И за вас има пълна купа, и то от най-хубавото. Донеси стаканите и оня голям пес или свинския бут, все едно. Внимавай да не се препънеш в него.

— Смело, момчета, смело! — извика Пантагрюел. — Дръжте се! Вижте: към нашия кораб се приближават две малки лодки, три гемии, пет шипа^[2], осем катера, четири гондоли и шест фрегати — добри хора от най-близкия остров ни ги изпращат на помощ. Но кой е този Укалегон^[3], който през цялото време вика и се окайва? Не държа ли сам аз кормилото по-право и по-здраво от двеста въжета?

— Това е бедният дявол Панюрж — отвърна брат Жан, — болен от конска треска. Умира от страх, когато е пиян.

— Да — рече Пантагрюел, — уплашил се е от страшната буря, от този ужасен ураган; и ако даже никак не беше се потрудил да помогне при маневрата, аз и тогава не бих го уважавал ни на косъм по-малко от преди. Наистина, да трепериш пред всяка опасност, е признак на низка и малодушна природа; такъв е бил Агамемнон, което дало основание на Ахил да му каже, че има кучешки очи и сърце на кошута; от друга страна пък, отсъствието на какъвто и да е страх пред явна опасност е признак на слаб ум или даже на тъпота. Аз не искам да кажа, че след богохулството смъртта е най-страшна на този свят. Нито искам да споря със Сократ и академиците, които казват, че смъртта сама по себе си не е зло и следователно няма защо да се боим от нея. Аз само ще припомня, че смъртта при корабокрушение наистина е ужасна и даже бих казал — няма нищо по-ужасно от нея. Ненапразно Омир ни уверява, че да загине човек на море, е мъчително, ужасно и неестествено. Питагорейците се придържали към вярването, че душата е огън и че произхожда от огъня; и считали, макар и съвсем неоснователно, че ако човек загине във вода (стихия, враждебна на огъня), душата му угасва напълно. По време на бурята, застигнала корабите му близо до Сицилия, Еней съжалявал, че не загинал от ръката на могъщия Диомед, и казал, че трижди блажени са покойниците, намерили смъртта си при пожара в Троя. А ето че никой от нас не загина. Слава тебе вовеки веков, спасителю наш. Само корабите ни са доста разнебитени… Нищо! Ще ги постегнем. А сега внимавайте да не заседнем в плитчината!