Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (161)

Глава XI
Защо монасите обичат да се мотаят из кухните

— Ето това наистина е казано по монашески — забеляза Епистемон. — Искам да кажа, монах монашестващ, а не монах омонашен. Всъщност вие ми припомнихте онова, което ми се случи да видя и чуя във Флоренция преди двайсетина години. Бяхме си хубава компанийка от хора любознателни, любители на пътешествия и почитатели на науката, на старините и забележителностите на Италия. И с любопитство разглеждахме местоположението и красотите на Флоренция, любувахме се на нейните великолепни дворци и катедрали и даже се надпреварвахме кой по-красноречиво да ги възхвалява, когато някакъв монах от Амиен, на име Бернар Лакомия, подразнен и отегчен, каза:

— Не разбирам, дявол го взел, какво толкова за хвалене намирате тук. И аз разглеждах града с не по-малко внимание от вас, а и очите ми виждат не по-зле от вашите. Е, и какво? Хубави къщи, и толкоз. Но сам бог и свети Бернар, нашият добър покровител, са ми свидетели, че в целия град още не съм видял ни една кръчмица, а все поглеждам и надничам навсякъде. Истина ви казвам, дебна, търся божи кръчмици, опитах се да ги преброя отляво и отдясно и да видя на коя страна са повече — няма и няма… Виж, друго е в Амиен, повървя ли четири и даже три пъти по-малко, отколкото сега с вас, и вече да съм ви показал повече от четиринайсет старинни и апетитно ухаещи кръчмички. Не зная какво удоволствие намирате в това да гледате лъвове и африкани (така ги наричате вие, а тук им казват тигри, леопарди, пантери) или бодливите свинчета и щраусите в двореца на сеньор Филипо Строци^[1]. Мен да питате, честна дума ви казвам, приятели мои, аз бих предпочел да видя хубав, охранен гъсок, нанизан на шиш. Тези порфири и мрамори били красиви, били такива, били онакива… Може и да е тъй, не споря, но амиенските банички са много по-хубави. Античните статуи били майсторски изваяни. Ще ми се да ви вярвам, но кълна се в свети Фереол Абевилски, че младите момичета по нашия край са хиляди пъти по-приятни.

— Но на какво се дължи и как да си обясним — запита брат Жан — това, че монаси в кухнята ще намерите всякога, а крале, папи и императори никога?

— Дали — продължи мисълта му Ризотом — някаква особена сила, скрита в тенджерите и в ръжените, не притегля монасите, както магнитът притегля желязото, а не притегля ни императори, ни папи, ни крале? Или може би това е някаква наклонност, някакво естествено влечение, присъщо на монашеските раса и гугли и което тласка добрите божи раби към кухните даже когато и през ум не им минава за кухня?

— С други думи — отвърна Епистемон, — формата се нагажда към материята. Така казва Авероес.

— Те това е — заключи брат Жан.

— Ще ви кажа нещо и аз — намеси се Пантагрюел, — но не във връзка с поставения въпрос, който е малко трънлив и вие едва ли ще го решите, без да се убодете. Спомням си, че бях чел как македонският цар Антигон влязъл веднъж в своята походна кухня и като видял поета Антагор сам да си вари раци, закачливо подхвърлил: „Дали Омир си е варил раци, когато е описвал подвизите на Агамемнон?“ „О, царю — отвърнал Антагор, — мислиш ли ти, че когато е извършвал тези подвизи, Агамемнон е надничал из кухните да види кой в неговия стан си вари раци?“ На царя се сторило непристойно поетът да се отдава на такива занимания в неговата кухня. А поетът му намекнал, че дваж по-непристойно е кралят да наднича в кухнята.

— Та това е нищо — рече Панюрж. — Аз ще ви разкажа какво е отговорил веднъж Бретон Виландри^[2] на херцог Дьо Гиз. Приказвали си двамата за оная битка на крал Франсоа срещу, император Карл Пети, по време на която същият този Бретон, въоръжен чудесно, защитен със стоманени наколенници и набедреници и яхнал кон като хала, изчезнал, потънал вдън земя. „Честна дума — казал Бретон, — бях си тук и за мен е лесно да ви го докажа, само че се сражавах на такова място, дето вие не бихте се осмелили да ме потърсите.“

И тъй като на херцога този отговор се сторил неясен и дързък и вече бил готов да избухне, Бретон лесно го усмирил и едва ли не го накарал да пукне от смях, като казал: „Бях в обоза, а ваша светлост никога не би се скрил там като мен.“

Като разговаряха така за било и небило, нашите приятели стигнаха до корабите си и без да губят време, напуснаха остров Шели.